Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
Зиги се притисна към него.
— Страхувах се, че ще умра там долу — прошепна той. — Не си позволявах да се замислям, но дълбоко в себе си се страхувах, че ще умра.
17
Макленън излезе от болницата вбесен. Когато стигна до колата, удари с юмрук по покрива. Този случай беше истински кошмар. Още от нощта, когато бе убита Роузи Дъф, всичко вървеше наопаки. Сега на всичкото отгоре човекът, станал жертва на отвличане и побой, и оставен впоследствие на място, където можеше и да умре, отказваше да издаде виновниците. Зиги твърдеше, че бил нападнат от трима мъже. Било тъмно и той не могъл да ги види. Гласовете му били непознати, тримата нападатели не споменали имената си, когато разговаряли помежду си. После, по напълно неразбираеми причини, го хвърлили в Тясната тъмница. Макленън беше заплашил, че ще го арестува за възпрепятстване на следствието, но Зиги, блед и изтощен, го погледна право в очите и заяви:
— Не съм повдигал обвинение срещу никого, така че няма следствие, което бих могъл да възпрепятствам. Бяха обикновени хулигани, които накрая прехвърлиха мярката — и толкова.
Макленън дръпна рязко вратата и се отпусна на седалката до шофьора. Джанис Хог, която седеше на шофьорското място, го погледна въпросително.
— Казва, че били хулигани, които прехвърлили мярката. Не иска да повдига обвинение, няма представа кои са били.
— Брайън Дъф — каза категорично Джанис.
— Какво ви кара да мислите така?
— Докато бяхте вътре и чакахте да приключи прегледът на Малкиевич, аз поразпитах тук-там. Снощи Дъф и двамата му сърдечни приятели пиели в кръчмата на пристанището, малко по-нататък от замъка. Тръгнали си към девет и половина и според собственика на кръчмата явно замисляли нещо.
— Добра работа, Джанис. Но като доказателство е слабичко.
— Как мислите, защо Малкиевич не иска да даде показания? Страх го е от последствията?
Макленън въздъхна.
— Страх го е, да, но не от такива последствия, за каквито мислите вие. Мисля, че е отишъл до „Сейнт Мери“, където се срещат хомосексуалистите. Надявал се е да забърше нещо — а сега се страхува, че ако се стигне до процес, Дъф и приятелите му ще заявят публично в съда, че Зиги Малкиевич е педал. Момчето иска да стане лекар и няма намерение да рискува кариерата си. Господи, колко ненавиждам този случай! Накъдето и да тръгна, се озовавам в задънена улица.
— Опитайте да принудите Дъф да си признае.
— И какво да му кажа?
— И аз не знам, сър. Но ако го посплашите, поне ще ви олекне.
Макленън изгледа учудено Джанис. После се ухили.
— Права си, Джанис. Малкиевич може все още да е заподозрян, но дали някой ще го бие или не решаваме ние. Тръгваме към Гардбридж. Отдавна не съм посещавал хартиена фабрика.
Брайън Дъф влезе в кабинета на директора с наперената походка на човек, който е убеден, че светът е в краката му. Облегна се на стената, изгледа нагло Макленън и заяви:
— Не обичам да ме прекъсват по време на работа.
— Затваряй си плювалника, Брайън — каза презрително Макленън.
— Нямате право да разговаряте така с почтените граждани, инспекторе.
— Аз не разговарям с почтен гражданин, а с най-обикновено лайно. Знам много добре каква сте я свършили с тъпите ти приятелчета снощи. Знам също така, че се надяваш да ти се размине заради това, което си научил за Зиги Малкиевич. Затова съм тук — за да ти обясня, че нещата стоят по съвсем различен начин — той пристъпи към Дъф и застана съвсем близо до него. — От сега нататък, Брайън, двамата с брат ти сте белязани. Превишиш ли с една миля допустимата скорост, те прибираме. Прекалиш ли с пиенето, те чака същото. Само да припариш до някое от онези момчета и си в ареста. А като знам какво ти е досието, това означава, че се връщаш в затвора — и този път за доста повече от три месеца.
Макленън спря, за да си поеме дъх.
— Това е полицейски тормоз — заяви Брайън. Самоувереността му все още не бе достатъчно разклатена.
— Нищо подобно. За полицейски тормоз можеш да говориш, ако случайно паднеш по стълбите, когато се прибираш в килията. Или ако се спънеш и си счупиш носа, удряйки се в стената — със светкавично движение ръката на Макленън се стрелна между краката на Дъф, стисна и заизвива с всичка сила.
Дъф изпищя. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Макленън го пусна и ловко отстъпи. Брайън Дъф се преви, ругаейки.