Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
Зиги се опита да поговори с него, но Мондо не прояви желание да го изслуша. Дълбоко в себе си обвиняваше Зиги, Уиърд и Алекс за това, което го бе сполетяло, и нямаше нужда от тяхното съчувствие — за него това би било върхът на унижението. Имаше нужда от истински приятели, които да го ценят, а не от хора, които го съжаляват. Трябваха му приятелите, на които да има доверие, вместо да се тревожи от последиците, до които би довела близостта му с тях.
Един следобед, след като беше обиколил вече няколко кръчми, се озова в един малък хотел близо до старото игрище за голф. Затътри се до бара и поръча бира, фъфлейки. Барманът го изгледа със зле прикрито отвращение и заяви:
— Съжалявам, синко, но не мога да ти сервирам.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е прилично заведение, а ти имаш вид на скитник. Имам право да не сервирам на хора, чийто външен вид не ми се нрави — и той посочи в подкрепа на думите си бележката, окачена над тезгяха. — Заминавай.
Мондо го изгледа невярващо. Озърна се, търсейки подкрепа у останалите посетители, но всички старателно избягваха погледа му.
— Майната ти! — заяви той, блъсна един пепелник, който падна на пода, и излезе.
Междувременно дъждът най-сетне бе рукнал от тежките облаци, които бяха надвиснали над града още от сутринта. Пороят плющеше по улиците, влачен от силния източен вятър. Мондо избърса дъждовните капки от лицето си и тогава разбра, че плаче. Всичко му беше дошло до гуша. Нямаше сили да понесе дори още един мъчителен и безсмислен ден. Нямаше приятели, жените го презираха и знаеше отлично, че ще се провали на изпитите, защото изобщо не беше учил. Никой не го беше грижа за него, никой не го разбираше.
Пиян и потиснат, той продължи да се клатушка по игрището в посока към замъка. Край на всичко. Сега вече щеше да натрие носа на всички и да ги накара да му обърнат внимание. Прехвърли се през оградата на крайбрежната пътека и застана, залитайки, на скалистия бряг. Долу, в ниското, морето ревеше гневно и се блъскаше в скалите, вдигайки високи фонтани от пяна. Мондо вдиша соления въздух, загледан в бушуващите води, и усети, че го обзема странно спокойствие. Разпери ръце, изложил лице на дъждовните струи и закрещя, отпращайки мъката си към небесата.
18
Макленън минаваше покрай стаята на радиотелеграфистите, когато постъпи повикването. Той разчете кода. Потенциален самоубиец на скалите край замъка. Това всъщност не беше в сферата на дейност на криминалния отдел, освен това днес беше почивният му ден. Беше дошъл тук да поразчисти натрупалата се на бюрото му документация.
Можеше да си тръгне и само след десет минути щеше да си бъде у дома с чаша бира и купчина спортни вестници пред себе си. Както през всеки почивен ден, откакто Илейн го беше напуснала.
Перспективата не беше особено съблазнителна.
Макленън надникна в стаята.
— Кажете им, че тръгвам към замъка — подвикна той. — И съобщете да повикат спасителната лодка от Анструтър.
Операторът го изгледа учудено, но вдигна палец в знак, че ще предаде съобщението. Макленън продължи към паркинга.
Какъв ужасен следобед! Дори само отвратителното време беше в състояние да докара човек до самоубийство. Потегли към брега, а чистачките едва успяваха да избърсват потоците дъждовна вода от предното стъкло.
Скалите бяха любимо място на самоубийците. Когато съвпадаха с прилива, в повечето случаи опитите бяха успешни. Близо до брега имаше силно подводно течение, което отнасяше човек на дълбокото само за минути. А никой не можеше да оцелее във водите на Северно море през зимата. Но имаше и някои забележителни провали. Макленън си спомни случая с портиера на едно от местните начални училища. Човекът бе подбрал напълно неподходящо време — затова, когато скочил, паднал в два фута вода, дори не улучил подводните скали и се стоварил на пясъка, като успял само да счупи и двата си глезена. Бил толкова потиснат от смехотворния провал на опита си, че в деня, когато го пуснали от болницата, взел автобуса до Люкърс, затътрил се на патериците до железопътната линия и се хвърлил под експреса за Абърдийн.
Но днес такова нещо не можеше да се случи. Макленън знаеше, че приливът вече настъпва, а източният вятър превръщаше водите под скалния бряг в кипящ водовъртеж. Надяваше се да се доберат до човека, преди да реши да скочи.
На мястото вече имаше една патрулна кола. Джанис Хог и още един униформен полицай стояха край оградата, без да откъсват очи от младия човек, привел тяло срещу вятъра и разперил ръце като Христос на кръста. Явно се чудеха какво да предприемат.