Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
— Не стойте така — каза Макленън и вдигна яката на шлифера си, за да се предпази от дъжда. — Малко по-надолу има спасителен пояс, вързан на дълго въже. Някой да иде да го вземе!
Полицаят хукна натам, накъдето сочеше Макленън. Инспекторът се прехвърли през оградата и пристъпи към ръба на скалата.
— Спокойно, синко — каза той меко.
Младият човек се обърна и Макленън позна Дейви Кър. Един съсипан, напълно смазан Дейви Кър. Въпреки това не можеше да сбърка това лице с нежни черти и огромните очи на уплашена сърна.
— Много късно — изфъфли пиянски Кър и залитна.
— Никога не е прекалено късно — отбеляза Макленън. — Ако нещо се е объркало, може да се поправи.
Мондо се обърна с лице към Макленън и отпусна ръце.
— Да се поправи ли? — очите му пламнаха гневно. — Нали вие съсипахте всичко! Нали благодарение на вас хората ме мислят за убиец! Нямам приятели, нямам и бъдеще.
— Разбира се, че имаш приятели. Алекс, Зиги и Том. Те все още са твои приятели.
Вятърът виеше и дъждът плющеше в очите му, но Макленън не изпускаше от поглед уплашеното лице на момчето.
— И те са едни приятели! Мразят ме, защото говоря истината — Мондо неволно вдигна ръка към устата си и загриза един нокът. — Те ме мразят.
— Мисля, че грешиш — Макленън пристъпи предпазливо към него. Още два фута и щеше да успее да го сграбчи.
— Не приближавайте! Стойте там. Това е моя работа. Няма защо да се месите.
— Обмисли ли наистина това, което се готвиш да извършиш, Дейви? Помисли за хората, които те обичат. Това ще съсипе семейството ти.
Мондо поклати глава.
— Тях не ги е грижа. Винаги са обичали сестра ми повече от мен.
— Кажи ми какво те измъчва.
„Карай го да говори — докато говори, е още жив“, повтаряше си Макленън. Дано това не завърши с нов кошмар.
— Да не сте глух? Казах вече — извика Мондо с изкривено от мъка лице. — Вие съсипахте живота ми!
— Това не е вярно. Очаква те прекрасно бъдеще.
— Не, вече нямам никакво бъдеще — Мондо отново разпери ръцете си като криле на птица. — Никой не може да разбере това, което преживявам.
— Аз искам да се опитам да разбера — Макленън направи още една крачка напред. Мондо се опита да се отдръпне встрани, но беше още нестабилен поради изпития алкохол — краката му се хлъзнаха по мократа трева. На лицето му се изписа смъртен ужас. Последва кратка, смразяваща пантомима — той размахваше ръце, съпротивлявайки се срещу силата на гравитацията. В продължение на няколко секунди имаше изгледи да успее. Но после краката му се хлъзнаха напред и той изчезна от поглед.
Макленън скочи към него, но беше закъснял. Залитна на ръба на скалата, но вятърът беше на негова страна и му помогна да си възвърне равновесието. Погледна надолу. Стори му се, че видя плискане и забеляза бледото лице на Мондо през белите пръски на пяната. Обърна се рязко назад точно когато пристигнаха Джанис и другият полицай.
На брега спря втора патрулна кола, от която изскочиха Джими Лоусън и още двама униформени полицаи.
— Спасителният пояс! — изкрещя Макленън. — Дръжте здраво въжето!
Той вече смъкваше палтото и сакото и събуваше обувките си. После хвана спасителния пояс и погледна надолу. Този път видя една ръка в тъмен ръкав, която се открояваше ясно на фона на пяната. Пое си дъх и скочи.
Резкият скок спря дъха му. Блъскан от вятъра, Макленън се почувства дребен и безтегловен. Когато падна във водата, имаше чувството, че се удря в твърда земя. Задъхан, плюейки леденостудена солена вода, Макленън изплува на повърхността. Около себе си виждаше само вълни и водна пяна. Зарита с крака и се опита да се ориентира.
Тогава, в пролуката между две вълни, забеляза Мондо. Момчето беше само няколко ярда по-навътре във водата, малко по-наляво. Макленън заплува към него, но поясът му пречеше. Една вълна го повдигна и го стовари право върху Мондо. Той го сграбчи за яката.
Мондо се заблъска така, че Макленън първоначално реши, че иска да се освободи от него и да се удави. После обаче осъзна, че момчето иска да се добере до спасителния пояс. Макленън съзнаваше, че няма да издържи още дълго. Пусна пояса, но продължаваше да се държи за Мондо.