Хартиеното момиче

— Ей, как точно бдиш над мен, като хъркаш като змей!

Отворих стреснато очи. Тялото ми беше превито над облегалката на дъбовия фотьойл, гърбът ми се беше схванал, гърдите ме боляха, а по краката ми пъплеха иглички.

Били седеше в леглото. Тебеширеното й лице бе възвърнало донякъде цвета си, но косата й беше побеляла още повече. Във всеки случай беше живнала: по-скоро добър признак.

— Как се чувстваш?

— Разбита — призна тя и ми се изплези: езикът й отново беше порозовял. — Ще ми подадеш ли огледало?

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

Тя настоя, така че се видях принуден да й подам огледалцето от банята.

Тя се огледа, повдигна косата си, отметна я настрана, разроши я, разгледа внимателно корените, ужасена от това, което виждаше — само за една нощ страхотната й златиста коса беше побеляла.

— Как… как е възможно? — попита тя и избърса една сълза.

Сложих ръка на рамото й. Нямах обяснение и търсех утешителни думи, когато вратата на стаята се отвори и влезе Майло, придружен от д-р Филипсън.

С папка под мишница и загрижено изражение на лицето той ни поздрави набързо и дълго разглежда показателите на пациентката, закачени на леглото.