Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Отворих вратата.
– Мили боже, Франсис!
Да, Анри. Знам как изглежда. Повечето рани са повърхностни, разбира се, но въпреки това гледката е впечатляваща. За кратко се забавлявах със слисаните им изражения. Само че на епископа му беше достатъчен и най-незначителният повод, за да ме отпрати, а сега май вече разполагаше с такъв. Разбира се, вината не беше моя, както твърди отец Анри (намеквайки тъкмо обратното), но нападението срещу мен доказва, че вече не се ползвам с доверие в Ланскене. За доброто на паството, както и в името на личната ми безопасност (по думите му), ме местели в друга енория. Уреждането на въпроса можело да отнеме седмица, но процедурата вече била задвижена. В градска енория, така подразбрал, където да подобря социалните си умения, да проповядвам пред по-широка аудитория и да опозная нуждите на мултирелигиозна общност.
Разбира се, нито за миг не може да ме заблуди. Знам, че ме наказват. Навярно епископът дори не знае колко. За него свещениците са еднакви, като пешки. Само че аз живея в Ланскене почти през целия си живот, затова ако ме отпрати, ще откъсне важна част от мен. Съзнавам, че невинаги съм бил толкова открит и покорен, колкото би трябвало. Вероятно съм се съпротивлявал на промените, не съм зачитал авторитети. Общуването ми с хората покрай реката може би невинаги е било сърдечно. Понякога проявявам нетърпение с паството си, а с магрибите – още по-голямо. С две думи, смятам Ланскене за свое лично феодално владение, измислям си правила в крачка, изпълнявам ролята на диктатор или на съдия. Въпреки това обаче да ме отпратят...
Започва да се стъмва. Чувам как навън Черният отан пищи победоносно, понесъл призива на мюезина над водата към мен.
И сега за пръв път се страхувам. Не, отче, отчаян съм. Вятърът, който духа толкова често, сега ме е стиснал за гърлото. Прогони речните плъхове, затвори магазина за шоколад на Виан. Мислех, че вятърът е на моя страна, че ще си стоя тук като канара, непоклатим и решителен...
Ала тази вечер вятърът е на прага ми. Вече не съм непоклатим. Никой не ме иска тук повече. Опасявам се, отче, че този път вятърът ще отвее мен.
Шеста глава
Вторник, 24 август
Гласът му звучеше смайващо близо, все едно е само на няколко метра. Сърцето ми неочаквано се наклони силно като вълна, помъкнала толкова много отломки, че всеки момент ще се пропука. Довери се на Рижия, наредих си разпалено. Точно в този момент ли трябваше да се обади, за да ми вдъхне увереност – толкова любопитно и типично за него.
Побързах да се подслоня до една от старите работилници за кожа.
– Рижия! Къде се губиш? – попитах. – Толкова съобщения ти оставих...
– Изгубих си телефона – направо го чух как свива рамене.
– Нещо важно ли?
Едва не се изсмях. Какво можех да кажа? Как да споделя с него мислите си, страховете си, растящото си убеждение, че ме е излъгал, че цели четири години ме е оставил да вярвам, че можем да бъдем семейство...
– Виан? – звучеше предпазливо. Напомних си, че той винаги звучи предпазливо по телефона. Искаше ми се да виждам очите му. Още по-добре щеше да е да виждам цветовете му.
– Говорих с Жозефин – казах. – Тя има син. Не съм знаела.
Отсреща се захлопнаха кепенците на мълчанието.
– Рижия? Защо не ми каза?
– Обещах ѝ да не ти казвам.
От неговата уста звучи толкова просто. Но въпреки това зад паравана от думи се гърчат хиляди сенки.
– Значи... познаваш ли бащата на момчето?
– Обещах да не ти казвам.
Обещах. За Рижия това е предостатъчно. За него миналото няма значение. Дори аз знам съвсем смътно откъде е, какъв е. Той не говори за миналото. Може дори да го е забравил. Това е едно от нещата, които обичам у него – отказът му да допусне миналото да го владее, но пък и точно това го прави опасен. Човек без минало е като човек без сянка.
– Ти ли си оставил лодката си тук? – попитах.
– Да. Дадох я на Жозефин.
Отново категоричното мълчание, като че ли помежду ни се бе спуснала преграда.
– Дал си я на Жозефин? Защо?
– Искаше да се махне – каза Рижия предпазливо и с равен глас. – Тя искаше да попътува по реката, да види свят. Бях ѝ задължен за всичко, което направи – че ме приюти през зимата, намери ми работа, готвеше ми. Затова ѝ дадох лодката. Реших, че повече няма да ми трябва.