Праскови за кюрето

Оми дояде останалото в ръката ѝ.

– Хазрат Абу Хурайрах бил прочут сахаби. Известен и като "човекът котка", защото много е обичал котките. Моята малка Дуа кръсти котарака на него. Според нея котаракът е уличен, обаче аз мисля, че той просто предпочита храната тук.

– Кой не би? – отбелязах с усмивка.

– Ами, снаха ми е най-добрата готвачка в Ле Маро. Не ѝ казвай, че съм го признала.

– Много обичаш Дуа.

Оми кимна.

– Тя е добро момиченце. Е, може би не съвсем добро, но винаги успява да ме накара да се усмихна. И помага с малката ми Мая.

– Мая явно не е лесна – отбелязах.

– Ами да, живее в Тулуза – заяви Оми, като че ли това обясняваше всичко. – Ясмина идва за Рамазана, но през останалото време не виждаме Мая. Всъщност на нея не ѝ харесва тук. Било твърде спокойно.

– Мисля, че ни подценява.

Нас. Защо използвах тази дума? Оми явно не забеляза и ме изгледа развеселено.

– Много неща се случват тук. Освен това подочувам, че имаш гости.

Запазих невъзмутимо изражение.

– Постоянно имаме гости. Снощи беше Жозефин, която държи "Кафе дьо Маро". Половината хора от Ланскене се отбиват.

Оми отново ме изгледа. Под редките изразителни вежди очите ѝ са млечносини като вени.

– Май мислиш, че съм вчерашна.

Като че ли нещо можеше да се случи в това село и тя да не знае. Въпреки това, ако ще си разменяме тайни...

– Тайната не е моя и не мога да я издам.

– Това е справедливо, струва ми се – сви рамене Оми. –Обаче...

– Какви са тези приказки за тайни? – Беше Фатима, която се бе върнала в дневната заедно със Захра и с марокански сладкиши. – Оми ли шушука?

– Тъкмо обратното – заявих. – Оми винаги е много дискретна.

Фатима се засмя.

– Това не е Оми, която познавам. А сега опитай тези. Нося халва, фурми, курабийки, сладки с розова вода и сусамови бисквити. Не, не са за теб, Оми... – засмя се тя, когато Оми се пресегна към чинията. – Рамазан е, забрави ли?

– Явно съм забравила – каза Оми и ми намигна.

Забелязах, че Фатима изглежда разсеяна.

– Всичко наред ли е? – попитах.

Тя кимна.

– Заради свекъра на Ясмина. Мохамед Махджуби. Не е добре. Премести се при нас, докато Исмаил и Ясмина са тук. Предпочита да е тук, отколкото да живее при Саид.

Оми издаде груб звук.

– Кажи, че по-скоро не иска да е близо до онази жена –тросна се тя.

– Оми, моля те... – изцъка Фатима.

Аз обаче наблюдавах Захра, толкова по-различна от Ясмина и същевременно толкова като нея. Не за пръв път забелязвах неловкостта ѝ при споменаването на Инес Бенчарки.

– А ти какво мислиш за Инес? – попитах Захра.

Въпросът я притесни. С черния си хиджаб, прихванат по традиционния начин, изглеждаше едновременно по-възрастна и по-млада от сестра си. Освен това беше болезнено срамежлива и когато говореше, гласът ѝ звучеше странно дисхармонично.