Праскови за кюрето

– Затова ли дойдохте? За да го защитавате?

– Реших, че се нуждаете от помощ.

– Благодаря, но не се нуждая – заяви с равен глас.

– Живеете на лодка.

– И какво? – възрази Инес Бенчарки. – Да не мислите, че е трудно да живееш на лодка? Повярвайте ми, преживявала съм много по-лоши неща. В тази страна е лесно в сравнение с моята. Лесно, благо, лениво.

Беше извисила презрително глас и бе присвила очи над воала. Най-сетне виждах цветовете ѝ, искряха на мътната светлина и сякаш обточваха обикновената ѝ черна абая в сребристо като лъскаво моаре. Инстинктивно се пресегнах към мислите ѝ и шепата ми се напълни. Кошница с алени ягоди, два жълти чехъла, гривна от черни нефритени мъниста, женско лице в огледалото. И коприни, бродирани и пъстри коприни, воал като мъглява паяжина, осеян с кристали шифон, бяла сватбена рокля, златисто минзухарено, черничево пурпурно, гористо зелено...

Толкова много цветове, смайващо. Без тях може би никога нямаше да се досетя, че с Карим са роднини, но издраскаш ли повърхността, и ето ги – багрите, които не можеш да скриеш.

Тя потръпна. Сякаш я бях докоснала по забранен и интимен начин. Очите ѝ се разшириха възмутено и видях и техния цвят – много тъмнозелено, почти черно, в което бе разтворена капка златно.

– Престанете! – нареди тя.

Протегнах ръка.

– Всичко е наред, Инес. Разбирам.

Тя се засмя – звънлив и нехармоничен звук.

– Така ли смятате? Че разбирате? Понеже виждате малко повече от всички тези слепи хора?

– Има причина да дойда тук. Получих писмо от една мъртва жена. В него пишеше, че съм нужна тук. А после ви видях...

– И си помислихте... какво? Горката потисната мюсюлманка с никаб, жертва на куффар[17]? Горката наплашена вдовица, тя ще приеме охотно всяко предложение – колкото и да е снизходително – за приятелство или... за шоколад. Да, знам всичко за вас, Виан – продължи тя, забелязала изненадата ми. – Знам как сте пристигнали тук преди осем години и сте омагьосали всички да ви обикнат – да, дори противния свещеник. Да не мислите, че не съм чула всичко? Смятате ли, че Карим не ми е казал? Онази жена от кафенето, тя постоянно говори за вас. Също и старецът с кучето, пекарят Поату и цветарят Нарсис. Представят ви като ангел, слязъл от джаннат[18] да ни спаси. А сега Фатима ал-Джерба и свекърва ѝ също се хванаха – о, колко харесват онази жена с шоколада, която си въобразява, че понеже е била в Танжер, разбира културата ни...

Слушах я мълчаливо, стъписана от дълбочината на презрението ѝ. Каквото и да бях очаквала от първата ни среща, не беше това – този порой, това отровно излияние. Скорпион, така бе казала Оми. И сега аз се давех, а най-лошото бе, че сама си бях виновна. Биволът от онзи разказ също е жертва на собствената си природа като скорпиона. А нима част от мен не искаше да бъде ужилена, за да докажа онова, което винаги тайно съм знаела? Че няма нищо трайно, че вълшебството може и да не успее, че всичко, за което се стараем, както и обичта, накрая се натъква на същата гола стена...