Повелителят на сребърния лък

- Всички са облечени като царе и царици - прошепна Ксандер на Андромаха.

Тя не му отговори, но се обърна към Одисей:

- Всички тези сгради ли са на Приам?

- Цяла Троя принадлежи на Приам - отвърна той. - Тази въшлива каруца му принадлежи, както и пътят, по който се движим, онази купчина ябълки също. Всичко е на Приам. Тези сгради са дворците на троянските благородници.

- Кой е домът на Хектор? - попита Андромаха и се заоглежда.

Одисей посочи нагоре по пътя.

- Там горе. Отвъд хълма е и гледа към северните равнини. Но ние отиваме в двореца на Приам. След това домът на Хектор ще ти изглежда като селска колиба.

Каруцата продължи напред и скоро дворецът се появи пред тях. В очите на Ксандер стените му бяха високи колкото и на самия град, а от мястото си дори виждаше блясъка на Златния покрив под западното слънце. Когато минаха през подсилените с бронз порти на двореца, видяха, че входът му представлява редица червени колони. Там каруцата спря и те слязоха. Наоколо имаше високи войници с бронзови нагръдници. На главите си носеха шлемове със сребърни наушници и бели гребени, който се вееха под напора на вятъра. Всеки държеше в едната ръка дръжката на меча, а в другата - копие. Освен това всички гледаха сурово над главата на момчето, тихи и неподвижни като статуите на Скейската порта.

- Това са орлите на Приам, момче - каза Одисей, сочейки войниците. - Най-добрите войни, които някога ще видиш. Погледни, Ксандер - продължи той. - Това не е ли окуражаваща гледка?

Ксандер се обърна назад към пътя, по който бяха дошли, и погледът му обхвана блестящите покриви на дворците, златните стени, а после долния град и залива. Небето бе с цвят на роза и мед и на светлината на умиращото слънце морето под тях беше като разтопено злато. В далечината Ксандер видя блестящ остров с цвят на златист корал.

- Кое е онова място? - попита той. В ума му то не можеше да не е магическо.

- Не е едно, а са две - обясни Одисей. - Първият остров, който виждаш, е Имброс, но огромният връх над него е на Самотраки.

Ксандер беше омагьосан. Небето потъмня и пред очите му заплуваха кървавочервени ивици и златисто-черни облаци.

- Ами там? - попита той и посочи на север, към тъмните хълмове над аленото море.

- Това е Хелеспонт, момче, а земите отвъд принадлежат на траките.

Андромаха постави ръка на рамото му и нежно го обърна на юг. Там, в далечината, отвъд блестящата река и широката равнина, Ксандер видя могъща планина.

- Това е свещеният връх Ида - прошепна Андромаха. - Там се издига наблюдателницата на Зевс. А отвъд него е малката Тива, където съм родена.

Вече беше толкова горещо, че Ксандер едва дишаше. Той погледна към Андромаха, но лицето й се замъгли пред очите му. После земята се измести под краката му и той падна. Силно засрамен, се опита да стане, но ръцете му нямаха сила и отново падна с лице върху студения камък. Нечии внимателни ръце го обърнаха по гръб.

- Има треска - чу гласа на Андромаха. - Трябва да го внесем вътре.

После благословеният мрак отнесе жегата надалеч и той потъна в него.