Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Извинявай - промърмори тя. - Задето бях толкова рязка по-рано.
Франсис не извърна поглед от екрана.
- Просто ми е... трудно ми е да съм бременна. Това не съм аз. А понякога... казвам неща, без да се замислям. Маргарет сложи длани върху корема си и се загледа как се повдигат, докато бебето мърдаше вътре. - Заради братята ми е. Свикнала съм да говоря направо. И невинаги се замислям как ще се приеме от другите.
Франсис бе свела очи, а на екрана за миг проблесна силно слънце. Това бе единственият признак, че другата жена я слушаше.
- Всъщност продължи тя, понеже в мрака и усамотението им можеше да изрече неща, които бе пазила само за себе си от много време. - Мразя това. Не бива да го казвам, но е така. Мразя да съм толкова едра. Да не мога да се кача по две стъпала, без да запуфтя като локомотив. Мразя вида си, както и факта, че нищо не мога да правя - да ям, да пия да се разхождам на слънце, - без да мисля за бебето.
Заопипва подгъва на полата си. Беше й дошла до гуша тази пола и носенето на едни и същи дрехи всеки ден. Почти не бе слагала пола, преди да забременее. Сега разсеяно я приглади върху краката си.
Най-сетне отново се обади:
- Знаеш ли, почти веднага, след като с Джо се оженихме, той замина и аз отново си живеех само с татко и братята ми. Може да се каже, че бях омъжена само на теория. Определено не се чувствах като омъжена жена. Но не се оплаквах, защото всички бяхме така, нали? Никоя от нас не беше с мъжа си. А после войната свърши. И тогава открих... сещаш се... - Тя сведе очи. - И вместо най-накрая да си получа билета за плаването и да се срещна отново с Джо, и двамата просто да се радваме на времето си заедно, най-после заедно, което исках най-много от всичко, ние вече трябва да се съобразяваме с това. Няма меден месец. Няма време само за нас. Докато се роди бебето, ще сме прекарали заедно едва четири седмици от семейния си живот.
Тя разтри лице, благодарна, че Франсис не може да я види.
- Сигурно ме мислиш за ужасен човек, че казвам това. Вероятно си видяла всякакви ужаси, смърт и болести, и болни бебета, и сега ме слушаш и си казваш, че трябва да съм благодарна. Но аз не мога. Просто не мога. Мразя се, задето се предполага, че ще изпитвам всякакви майчински чувства, които не мога да се накарам да изпитам. - Гласът й пресекна. - И най-вече мразя мисълта, че веднъж щом се роди, никога повече няма да съм свободна...
Очите й се бяха напълнили със сълзи. Помъчи сс да ги избърше с лявата си ръка, така че Франсис да не разбере. Ето в какво я превръщаше бременността: в глупава, хленчеща жена. Издуха носа си във вече влажната кърпичка. Опита се да се намести по-удобно и трепна, когато бебето отново я изрита рязко, сякаш за отмъщение. Точно тогава усети хладна длан върху ръката си.
- Предполагам, че е нормално да се очаква - отвърна Франсис - да има някакво напрежение помежду ни, след като живеем толкова натясно и всичко останало.
Маргарет отново подсмъркна.
- Не исках да те обидя.
Едва тогава Франсис се обърна към нея. Маргарет едва успяваше да различи огромните й очи. Тя преглътна, сякаш онова, което имаше да каже, изискваше усилие.
- Не си ме обидила. - И след съвсем кратко стискане на ръката й, тя върна своята обратно в скута и продължи да гледа филма.
Маргарет и Франсис се връщаха към палубата с хангарите, след като се бяха присъединили към втората смяна за вечеря, вместо обичайната им, заради късния край на филма. Това бе предизвикало толкова сумтене и трудно изпросено съгласие от страна на служителките от женския корпус, сякаш, както отбеляза Маргарет, ги бяха помолили да се хранят голи.
- Полуизстинал пай с осолено говеждо вместо топъл такъв. Едва ли се иска международен договор за това, нали?
Франсис се бе усмихнала за втори път тази вечер; Маргарет го забеляза, защото всеки път лицето й се преобразяваше. Порцелановата застиналост, меланхоличната сдържаност за миг се бяха изпарили и една красива непозната бе надникнала зад маската. Изкушаваше се да коментира това, но малкото, което знаеше за Франсис, й подсказваше, че всяка забележка в тази насока само би довела до спускане на завесата отново. А и Маргарет не беше любопитна сврака.
Франсис разказваше за живота на борда на болничен кораб. Докато тихият й, премерен глас описваше визитациите, раните на един млад пехотинец, за когото се бе грижила близо до Соломоновите острови, Маргарет cи спомни тази усмивка, после и Лети. За продължилото кратко време стеснително младежко излъчване, за онази неволна красота, която бе придобило лицето й, когато се бе осмелила мимолетно да помечтае за бъдеще с Мъри Донлийви. После избута спомена назад в съзнанието си с чувство на дълбок срам.