Съкрушени
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #13
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-619-165-015-6
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Съкрушени». Краткое содержание книги:
В Роузууд е пролет, което значи ледено соево мляко, свеж маникюр в блещукащи пастели и… училищен бал. Но докато всички останали обръщат дърво и камък в търсене на идеалното облекло за бала, Хана, Спенсър, Емили и Ариа са заети с друг вид лов: търсят А.
Хана превръща кампанията си за спечелване на титлата „Кралица на бала“ в пламенен доброволчески труд в клиниката по изгаряния, където се съвзема една от жертвите на А.
Емили копае из миналото на А. в психиатричната клиника, което дава доста смахнат ефект.
Спенсър наема частен детектив, за да издири онзи, който издирва нея. Но когато техните сесии стават твърде частни, двамцата май забравят да си отварят очите за А.
Ариа пък се тревожи, че А. е дори по-близо, отколкото тя си мисли. Когато тъмната й тайна от Исландия най-после излиза на светло, тя открива, че може би — само може би — единственият човек, от когото се е опитвала да скрие истината, е знаел всичко.
Сладките малки лъжкини най-сетне подемат борбата срещу А. Но каквото и да предприемат, А. винаги се оказва една стъпка пред тях, готов да съкруши момичетата напълно.
— Съвсем нищо — каза Айрис и затвори тетрадката.
— Какво търсиш? — попита Емили.
— Името ми, изписано върху сърце. Нещо. — Айрис продължи да рови из кутията, захвърляйки настрани плюшени играчки, празна бутилка от вода, кутийка с кърпички за ръце, болнична гривна, на която пишеше „Убежището в «Адисън-Стивънс»“. Когато стигна до дъното на кутията, лицето й посърна. — Ами това явно го доказва. Не съм означавала нищо за Трип.
— Може да го е отнесъл със себе си, когато си е тръгнал.
Айрис изсумтя.
— Твърде дълго съм се заблуждавала. Между нас никога не е имало нищо истинско. Постъпих глупаво, идвайки тук.
Внезапно да сви глава между колене си и проплака приглушено. Емили се спря за миг; не знаеше как да постъпи. Погали Айрис по гърба, но не знаеше какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре.
Вместо това тя взе телефона и се опита да го включи. За нейна изненада на екрана се появи логото на Моторола. Тя натисна бутона с контактите. Всичко беше изтрито. Тя отвори есемесите, но и тази папка беше празна. Все пак бяха запазени няколко снимки — един облак с формата на пенис, златист ретривър и третата снимка, на която имаше момиче, което Емили познаваше твърде добре.
— О, Господи! — прошепна тя.
Русата коса на Али падаше по раменете й. Сините очи проблясваха. Тя беше облечена със същата бяла пижама, каквато носеше и Айрис в Убежището. Емили предположи, че снимката е била направена няколко години по-рано, когато Али беше на около петнайсет години.
Айрис избърса сълзите си и също погледна към екрана, след което изсумтя раздразнено.
— Е, поне ти намери нещо.
— Защо това момче има снимка на Али? — попита Емили с треперлив глас.
Айрис се облегна назад на ръцете си.
— Защото всички бяхме в Убежището заедно. Бяхме приятели.
Емили отново погледна към снимката. Достатъчно бе да види Али на толкова неочаквано място, за да се почувства зле. Някой, който не беше влязъл в кадър, я беше прегърнал през раменете — единственото нещо, което го идентифицираше, беше златният часовник на окосмената ръка. Тя го погледна с присвити очи. Беше ли го виждала преди?
Тя посочи към ръката.
— Кой е това?
Айрис поднесе снимката по-близо до очите си. Устните й оформиха „О“.
— Знаеш ли, това може да е той. Приятелят.
Емили примигна.
— Имаш предвид онзи, която през цялото време я е посещавал в клиниката? Същият, с когото се е срещнала до Кеплър Крийк, когато са я изписали? — Емили хвана Айрис за ръката. — Трябва да ми кажеш името му. Веднага.
Айрис поклати глава.
— Не мога. — Тя се изправи и излезе от стаята.
Емили прибра в джоба си телефона със снимката на Али и я последва надолу по стълбите, след това през задната врата и на моравата. Айрис вървеше бързо, но Емили най-после успя да я настигне на тротоара.
— По дяволите, Айрис! — извика тя и посочи къщата. — Проникнах незаконно в къщата заедно с теб! Какво е следващото, убийство? Цяла седмица ме мотаеш — дай ми нещо истинско най-накрая! Твърде много ли е да ми кажеш името на едно момче?
Айрис спря до едно дърво и наведе очи.
— Не мога да ти кажа името му… защото не го знам.
Емили почувства, че не й достига въздух.
— Какво?
Под слънчевата светлина кожата на Айрис изглеждаше още по-бледа.
— Никога не съм го знаела. Съжалявам. Не съм те лъгала — Али наистина имаше приятел, който непрекъснато я посещаваше. Но тя го наричаше Тузара… също като Кери в „Сексът и градът“. Така и не научих името му. Тя го криеше от мен. Не ми беше позволено и да се запозная с него. — Момичето сви устни. — Затова не съм вярна на тази кучка. Тя криеше много неща от мен. Сякаш не заслужавах да знам истината.
Емили се облегна на едно дърво.
— Защо не ми го каза досега?
Айрис ритна една бучка пръст в тревата.
— Мислех си, че това е единственият начин да те накарам да продължиш да ме разхождаш наоколо, да ме водиш където поискам, да ми позволиш да остана в дома ти — единственият начин да живея нормален живот. Веднага, щом разбереше, че не знам нищо, щеше да ме върнеш обратно в Убежището.
Емили примигна. Тя нямаше представа, че Айрис се страхува от това.
— Значи… чакай малко. На теб ти харесва у дома?
— Ами да — отвърна Айрис, сякаш това беше очевидно. — Както и да е, вече всичко свърши. Можеш да ме изоставиш, точно както направи майка ми. Както направи Трип. Няма проблем — просто ще се върна в Убежището и ще гния там още четири години. Можеш да отидеш на бала. Да продължиш да си живееш живота.