Трескави сънища

— Не знам… – смутолеви управителят, а бръчката на челото му се задълбочи. – Ще трябва да се обадя в главния офис. Никога преди не сме затваряли в работно време. А в договора ми пише…

— Не знаете?! Няма да си губим времето, докато звъните на куцо и сакато! – Пендъргаст направо се залепи в човека. – Защо всъщност така се дърпате? Знаете ли какво ще се случи, ако подът се продъни под краката на някой злощастен клиент, докато похапва кутия с… – Тук Пендъргаст направи пауза, за да хвърли поглед към менюто, отпечатано над гишето. – … шоколадово-бананови с двоен крем и глазура?

Мъжът безмълвно поклати глава.

— Ще ви бъде потърсена сметка. Персонално! Престъпна небрежност, убийство втора степен. Може би дори… първа степен.

Управителят направи стъпка назад. Той едва си пое дъх, а по челото му изби нова пот.

Пендъргаст остави тишината да се нагнети.

— Ще ви кажа какво ще направя – заяви той внезапно умилостивен. – Докато слагате табелката „Затворено“, господин Стийл и аз ще проведем кратка визуална инспекция долу. Ако положението не е чак толкова сериозно, колкото имахме основание да смятаме, продажбите могат да бъдат възобновени, докато попълваме доклада си.

По лицето на мъжа се изписа искрено облекчение. Той се обърна към служителите.

— Мери Кейт, затваряме за няколко минути. Джоуни, моля те, покажи мазето на господата.

Пендъргаст и Д’Агоста последваха момичето през кухнята покрай склад и тоалетна до една ненадписана врата. Зад нея стръмното бетонно стълбище тънеше в мрака. Момичето включи осветлението, което разкри морга за стари уреди, професионални миксери и фритюрници за индустриални цели, всички от които очевидно очакваха ремонт. Самото мазе очевидно беше много старо, със стени от гол камък и груб хоросан. Две от стените бяха тухлени. Те, макар и по-стари, бяха много по-грижливо иззидани. Редица от найлонови торби за боклук обграждаше площадката на стълбището, а в ъгъла се въргаляха разхвърляни купчини от боклуци.

Пендъргаст се обърна.

— Благодаря ти, Джоуни. Ще работим сами. Ако обичаш, затвори вратата на излизане.

Момичето кимна и се оттегли.

Пендъргаст пристъпи към една от тухлените стени.

— Винсънт – започна той, като възвърна обичайния си тон. – Освен ако не греша дълбоко, около дванайсет стъпки зад тази стена има друга – тази на мазето на Арне Торгенсон. А между двете ще намерим участък от стария акведукт, където най-вероятно добрият доктор е скрил нещо.

Д’Агоста пусна тежко чувала на земята.

— Доколкото схващам, имаме максимум две минути, преди оня задник горе да извика шефа си и да стане мазало.

— Притежаваш такъв цветист речник, истинско езиково съкровище – промърмори Пендъргаст, докато оглеждаше тухлената стена през лупата си и почукваше по нея с тапицерски чук. – И при все това, смятам че ще успея да ни осигуря още малко време.