Торбарите [bg]

— Ако е загазил толкова — настоях аз, — защо сам не ме потърси?

— Невада е горд човек — каза тя. — Ти го познаваш.

— Как стана, че именно ти се намесваш?

— Защото ми е приятел — бързо обясни тя. — Когато се нуждаех от помощ, той не ми постави никакви въпроси.

— Не обещавам нищо — не се предавах аз. — Но тази нощ излитам за Лос Анжелос. Къде ще те намеря?

— Аз съм при Невада — отвърна тя, — но по-добре е да се видим другаде. Не искам да знае, че съм ти се обаждала.

— Добре — казах аз. — Ще бъда в хотел „Бевърли Хилс“ към полунощ. — Оставих слушалката.

— Кой беше? — запита Моника.

— Вдовицата на баща ми — отговорих аз, тръгвайки покрай нея към спалнята. — Събирай багажа! Връщам те в ранчото. Нощес трябва да замина по работа в Лос Анжелос.

— Минали са едва пет дни! — възкликна тя. — Ти ми обеща да прекараме заедно поне две седмици.

— Непредвидени обстоятелства го налагат.

Тя ме последва в спалнята и ме наблюдаваше, докато си изувах гумените ботуши.

— Какво ще си помислят хората, ако се върнем само пет дни след като се оженихме? — попита тя.

Изгледах я.

— Хич не ме интересува какво ще си помислят!

Тя се разплака.

— Няма да дойда! — заинати се тя, тропвайки с крак в пода.

Станах и тръгнах.

— Остани тогава! — казах ядосано. — Отивам долу да взема колата. Ако не си готова, докато се върна, тръгвам без теб!

Какво им ставаше на тези жени? Изправиш се пред някакъв невзрачен пастор за пет въшливи минути, а тръгнеш ли си, всичко се обръща с главата надолу.

Преди да си се оженил, всичко е великолепно. Цар си. Застане пред теб с една ръка на оная работа, за да разбереш, че я иска, а с другата се опитва да ти запали цигарата, търка ти гърба, дава ти да хапнеш и ти отупва възглавницата едновременно.

После идват вълшебните думи и ето че трябва да молиш за всичко. Трябва да вършиш всичко по правилата. Да си играеш с нея, да я коткаш, да бъдеш внимателен. Трябва да се облягаш на лакти, за да й поднасяш огън за цигарите, да й носиш шала и да й отваряш вратите. Трябва даже да й благодариш, когато ти позволи да влезеш там, където до вчера не е преставала да те кани.

Изкарах колата и я спрях пред бунгалото, надувайки клаксона. Моника излезе с малка чанта в ръка и зачака да й отворя вратата. След миг си я отвори и влезе намусена. Запази същото изражение през двата часа, докато стигнем до ранчото.

Беше девет, когато спрях пред къщата. Както винаги, Робер беше на вратата. Изражението му не се промени, макар че останах в колата, след като той взе чантата на Моника. Очите му се плъзнаха по лицето ми, после той се обърна и се поклони на Моника.

— Д’вечер, мис Корд — каза той. — Стаята ви е готова. — Робер ме погледна пак, обърна се и тръгна към стъпалата.