Торбарите [bg]

Поклатих глава.

— Трябваше да се опиташ да й бъдеш баща.

— Откога стана такъв експерт? — ядоса се той. — Не би говорил така, ако имаше собствени деца.

Бих могъл да му обясня. И аз бях имал баща, прекалено зает с работата си. Но се чувствувах много уморен. Изправих се.

— Какво става с парите? — настоя той.

— Ще ти ги дам — казах аз. Изведнъж ме обзе някакво отвращение. За какво ли ми бяха нужни хора като него? Те бяха като пиявици. Лепнеха ли се веднъж, не те пускаха вече. — Всъщност, ще ти дам двадесет и пет.

Израз на удивено облекчение премина по лицето му.

— Наистина ли, Джонас?

Кимнах.

— При едно условие.

За пръв път в очите му се появи предпазливост.

— Какво имаш предвид?

— Искам оставката ти.

— От „Уинтроп Еъркрафт“? — гласът му беше недоумяващ.

— От „Корд Еъркрафт“! — казах натъртено аз.

Цветът започна да се изгубва от лицето му.

— Но… но аз съм основал самолетната фабрика. Зная всичко по нея. Тъкмо разработвах един самолет, който съм дяволски сигурен, че армията ще…

— Вземай парите, Еймос — казах студено аз. — С фабриката е свършено. — Тръгнах към асансьора. Влязох вътре и операторът затвори вратата под носа му.

— Нагоре ли, мистър Корд? — попита ме той.

— Все нагоре — казах уморено аз.

Моника лежеше напреки на леглото, полузаспала, с горната част на пижамата ми. Отвори очи и ме погледна.

— Всичко добре ли мина?

Кимнах.

Тя ме наблюдаваше, когато си захвърлих ризата на един стол.

— Какво искаше татко?

Измъкнах се от панталона и улових долната част на пижамата, която тя ми хвърли.

— Току-що си подаде оставката — казах аз, като изритах гащетата и навлякох пижамата.

Тя се изправи в леглото с разширени от изненада очи.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Чудя се защо ли?

Погледнах я.

— Каза, че имало нещо общо с теб. Че искал да отдели повече време да ти бъде баща.

Тя ме изгледа и избухна в смях.

— Ех, дявол да го вземе — каза. — Цял живот мечтаех да ми обръща малко повече внимание и сега, когато вече не ми е нужен, изведнъж му се приисква да играе на татко.

— Не ти ли е нужен вече?

Тя поклати глава.

— Не. Никога! — бавно каза тя. Стана от леглото и положи глава на гърдите ми. Гласът й беше като поверителен детски шепот. — Сега вече не, след като имам теб. Ти си всичко за мен — баща, брат, любовник.