Пръстенът на Борджиите [bg]

— Мога да кажа същото за вас, сър — отговорих му с целия кураж, който успях да събера. — Откъде да знам, че ти не си шпионин?

Мъжът се вторачи в мен с безизразно лице. След това слезе от дивана и бавно се приближи, сграбчи лявата ми ръка и я вдигна към светлината.

— Значи това е пръстенът — каза той. — Казаха ми, че е красив, но това… това е… Свали го.

Аз издърпах ръката си и един от пазачите пристъпи напред. Дебелакът го изгледа яростно и той се отдръпна. В следващия миг почувствах докосването на метал до адамовата си ябълка и остра болка. Сведох поглед и видях орнаментирана кама с назъбено острие. То ми беше пуснало кръв, която се стичаше на тясна нишка по него.

— Едмънд. — Гласът беше тих, но по-остър от острието на гърлото ми. Дебелакът мързеливо обърна глава към вратата. Не смеех да помръдна.

— Махни ножа — нареди гласът.

Аз не помръдвах.

— Свали го!

Почувствах как острието изчезна и Едмънд Пърч направи крачка назад. Очите му бяха пълни със злоба. Аз се обърнах и видях на прага един мъж, а до него — Ан Дохърти.

Антъни се затича да я прегърне и изписка:

— Господарке! Господарке! — Целуна я по бузите, а Ан го прегърна и ми се усмихна тъжно над рамото му.

Мъжът дойде при мен и каза:

— Извинявам се. Едмънд е малко… театрален. Нали, скъпи братко? — Едуард Пърч стрелна брат си с презрителен поглед.

Трябва да съм бил в лек шок, защото няколко минути не можех да подредя мислите си. Бях се вторачил в новодошлия и ми беше трудно да си представя, че с Едмънд Пърч наистина са братя. Едуард беше висок, добре сложен, с гъста черна коса. Може би някога е бил красив, но годините бяха опустошили лицето му. Един от клепачите му беше провиснал и покриваше почти изцяло лявото му око. Носът му беше трошен поне веднъж и бялата линия на един белег вървеше от основата му до горната устна.

— Отче, Ан ми разказа всичко за твоята мисия — продължи Едуард Пърч. — Ако още искаш помощта му, тук съм, за да ти я предложа.