Пръстенът на Борджиите [bg]

Падащата врата се отваряше към малко помещение. Един-единствен прозорец високо на стената беше източникът на светлината, която бяхме видели в тунела. Стаята беше празна, като се изключи старият дървен нар в единия ъгъл. Паяжини висяха от тавана, а плесента по стените се издигаше на височината на кръста. Аз се прехвърлих в стаята и видях една затворена врата вдясно. Отидох до нея, залепих ухо на малката цепнатина, където вратата и касата се срещаха, и се заслушах напрегнато. Не можах да чуя нищо, опитах вратата и тя се отвори навън.

Намирахме се в тясна улица. Снежинки започнаха да падат по лицето ми и аз усетих хапещия вятър, който фучеше между сградите като в комин. На две крачки пред нас се издигаше тухлена стена. Погледнах наляво — там уличката изчезваше в мрака. Отдясно видях добре осветено кръстовище. Мина каруца, пълна с хора. Всички бяха весели и си подаваха някакво голямо плоско шише. Една блудница, с дълбоко изрязан корсаж и разпуснати дълги коси, изпищя от смях и падна назад в каруцата, безсрамно вирвайки крака.

Аз се обърнах към Антъни.

— А сега накъде? Можеш ли да ме заведеш при братята Пърч?

— Не ги обичам — отговори той, избягвайки погледа ми.

— Антъни, няма нужда да говориш с тях. Само ме заведи.

— Отче, те ще ти изядат главата.

Аз му се усмихнах мило и поставих ръка на рамото му.

— Антъни, не се страхувай за мен. Трябва да намеря братята. Моята мисия е крайно важна. Божията воля е да намеря братята Пърч и да потърся тяхната помощ. Разбираш ли?

Той кимна бавно.

— Да, отче Джон, разбирам — каза той. — Нашата мисия. — И изпъна гръб. — Аз ще отговоря на призива Господен. Да, ще го направя. Ще го направя. Братята ще са в театъра. Да, сигурно ще бъдат там.

— Театъра?

— „Орелът“. Театър „Орелът“. Всичко това е игра, нали разбираш. Моята господарка Ан ми каза. Хората се преструват, че са други люде. Пеят песни там и се обличат в други дрехи. Много е весело. — Той ме погледна, а очите му бяха бистри от внезапното вълнение. След това, без да каже нищо повече, пое надолу по уличката.

Аз го спрях.

— Робата ти.

Той погледна голямата бяла одежда и послушно я свали през главата.

На не повече от трийсет метра от подземния параклис и ужасите, на които бяхме станали свидетели там, вече бяхме сред тълпата. Почувствах се в безопасност за първи път, откакто бяхме пристигнали в Лондон. Издърпах шала на лицето си и държах главата си наведена. Бяхме излезли на голям площад. Едната му страна беше заета от пазар, където по сергиите се продаваше смайващо разнообразие от стоки. Имаше сергии с риба и такива, на които се издигаха пирамиди от ябълки и лешници. Отстрани видях сергия, на която бяха подредени дървени играчки: пумпали и ярко боядисани войници. Един търговец хвалеше броениците си с дървени зърна, а на метър и нещо от него друг високо подканваше възможните клиенти да пипнат, за да усетят качеството на коприната, която беше изложил на една паянтова маса.