Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Стори му се, че тромбоцитът е голям колкото ръката му. Как беше възможно, след като размерът му беше наполовината на червените телца, а самите те бяха големи колкото ръката му? Погледът му потърси червена клетка и сега те определено изглеждаха по-големи от ръката му.
— Обектите навън стават по-големи — заяви той.
— Очевидно отново се миниатюризираме — обади се Конев, явно раздразнен от неспособността на Морисън да изведе подходящо заключение от наблюдаваното явление.
— Така е, Албърт — потвърди и Боранова. — С напредването ни коронарната артерия се стеснява и трябва да поддържаме темпото на миниатюризация.
— Не е нужно да засядаме в тръбата заради прекалената си дебелина — обади се весело Дежньов. След това, осенен от друга мисъл добави — Знаеш ли, Наташа, никога в живота си не съм бил толкова слаб.
— Според константата на Планк си дебел както винаги — невъзмутимо каза Боранова.
Морисън не беше в настроени за лекомислени шеги.
— Наталия, колко още ще се миниатюризираме?
— До молекулярно ниво, Албърт.
И всички опасения на Морисън се появиха отново.
39.
Почувства се като глупак, загдето не можа веднага да разбера, че все още продължават да се миниатюризират. Поведението на Конев, който недвусмислено показа глупостта му, силно го огорчи. Бедата беше там, че тези хора живееха и мислеха за миниатюризацията от години. За него идеята беше нова и все още се опитваше без особена охота да я натъпче в мозъка си. Не можеха ли да проявят поне малко съчувствие към трудностите му.
Загледа се мрачно в червените телца. Определено бяха по-големи. Бяха по-широки от гърдите му, а очертанията им изгубиха остротата си. Повърхността им трептеше, като че ли бяха брезентови мехове, пълни с гъста течност.
— Вече сме с молекулярни размери, нали? — Морисън попита тихо Калинина.
Калинина бегло го погледна, после извърна глава и каза:
— Да.
— Не знам защо трябва да се безпокоя, като се вземе предвид до какви размери вече сме миниатюризирани, но има нещо плашещо в това да си с размерите на молекула. Имате ли представа колко голяма молекула?
— Не знам — сви рамене Калинина. — Питайте Наталия. Може би с размерите на вирус.
— Но подобно нещо никога не е било изпробвано.
Калинина поклати глава.
— Сега чертаем картата на неизследвана територия.
Последва кратко мълчание, след което Морисън неловко попита:
— А вие страхувате ли се?
Тя го погледна гневно, но продължи да шепне.
— Разбира се, че се страхувам. За каква ме мислите? Не е естествено да не се страхуваш, ако имаш основателни причини за това. Страхувах се, когато ме изнасилиха. Страхувах се когато бях бременна и когато ме изоставиха. Половината си живот съм прекарала в страх. С всички е така. Затова хората пият толкова много — за да премахнат страха, който ги е обхванал — Калинина почти съскаше през стиснатите си зъби. — Да не искате да ви съжаля, защото сте изплашен?
— Не — промърмори Морисън, като се отдръпна назад.
— Няма нищо лошо в това да се страхуваш — продължи тя, — докато не започнеш да действаш уплашено, докато не си изпаднал в бездействие или в истерия заради страха, или… — тя прекъсна мисълта си и си отправи горчиво самообвинение: — На времето често изпадах в истерия.
Погледът й се премести към гърба на Конев, който седеше изпънат и неподвижен.
— Но сега — добави тя — възнамерявам да свърша работата си, дори ако съм полумъртва от страх. Никой няма да разбере от действията ми, че се страхувам. И по-добре, и вие се дръжте така, мистър американец.
— Да, разбира се — преглътна с труд Морисън, но думите му прозвучаха доста неубедително, дори за самия него.
Погледна напред, после назад. В това тясно пространство шепота беше безсмислен. Дори и най-слабите думи щяха да бъдат чути.
Боранова изглеждаше погълната от миниатюризационната си апаратура, но на устните й беше изписана тънка усмивка. Одобрение? Презрение? Морисън не знаеше.
Що се отнася до Дежньов, той се обърна и рече:
— Наташа, кръвоносния съд продължава да се стеснява. Би ли ускорила миниатюризацията?
— Ще направя необходимото, Аркадий.
Дежньов срещна погледа на Морисън и му намигна весело.
— Не вярвайте на малката София — преструвайки се, че шепне. — Тя не се страхува. Никога не се бои. Просто не иска да ви оставя сам с тревогите ви. Нашата София има меко сърце, толкова меко, колкото и…
— Млъкни, Аркадий — прекъсна го София. — Бащата ти сигурно ти е казвал, че не е нужно да удряш по празната чаена чаша, която наричаш своя глава, с ръждясалата лъжица, която наричаш свой език.