Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Мога поне да ги забавя.
Том видя, че нападателите им завиват, войниците насочваха към тях автоматите си.
— Залегни!
Том чу единичен изстрел от оръжието на Сали точно когато вихрушка от куршуми помете висящата над тях растителност, засипвайки ги с листа. Изстрелът произведе очаквания ефект: двете лодки се отдръпнаха и потърсиха прикритието на речния бряг. Сали се отпусна до Том.
Дон Алфонсо държеше курс плътно до брега, витлото стържеше по камъните и виеше, когато се покажеше над вълните. Куршумите свистяха над главите им и когато един от тях улучи двигателя, се чу глухо метално дрънчене. Двигателят се закашля, започна да хвърля масло и се запали; лодката се извъртя настрани и пое по бавното течение. Огънят се разпространяваше бързо, пламъците лумнаха от топящите се гумени маркучи на горивопровода. Кануто на Пинго и Върнън се блъсна в тях отзад, докато пламналото гориво обхвана дъното, облизвайки с огнените си езици резервоара.
— Вън! — извика Том. — Ще се взривим. Вземайте каквото можете!
Те наскачаха отстрани в плитчината. Върнън и Кори подхванаха Пинго и го пренесоха на брега. Над главите им прелетя поредната серия от куршуми, пръскайки наоколо прах и дребни камъчета, но единственият изстрел на Сали беше накарал войниците да бъдат внимателни и те стояха надалеч. Бегълците се изкатериха по мръсния насип и се скриха зад плътната завеса от зеленина, сдържайки дъха си.
— Трябва да продължаваме да се движим — извика Том и се обърна, колкото да види отнесените им от течението лодки, обхванати от бързите огнени езици. До слуха им достигна глух взрив и единият резервоар изпрати към небето огнено кълбо. Отзад лодката с войниците предпазливо изви към брега. Сали, която продължаваше да стиска пушката на Кори, коленичи и изстреля втори куршум в паравана от лиани.
Оттеглиха се по-навътре в джунглата, пробивайки си с труд пътя през гъстата растителност. Зад себе си Том чуваше свистенето на изстрелите, които преследвачите им изпращаха напосоки в гората, последвани от глухия тътен на втория експлодирал резервоар. По всичко изглеждаше, че онези бяха изтеглили лодките си на сушата и бяха тръгнали подире им без кой знае какъв ентусиазъм. И колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-слабо се чуваха спорадичните изстрели, докато накрая съвсем заглъхнаха.
Спряха на малко, тревясало сечище. Том и Върнън положиха Пинго на земята и Том се наведе да чуе пулса му. Пулс нямаше. Потърси раната. Беше ужасяваща. Куршумът бе улучил Пинго в гърба, между плешките, и бе излязъл с експлозивна сила от гръдния кош, оставяйки дванайсетсантиметрова дупка. Беше минал право през сърцето му. Учудващо беше, че бе живял повече от няколко секунди след рана като тази.
Том погледна нагоре към Кори. Изражението на индианеца беше абсолютно спокойно.
— Съжалявам.
Дон Алфонсо се обади:
— Не е време за съжаления. Трябва да тръгваме.
— И да оставим тялото тук?
— Кори ще стои с него.
— Но войниците със сигурност ще дойдат…
Дон Алфонсо го прекъсна:
— Да. И Кори ще направи, каквото е нужно. — Той се обърна към Сали: — Задръжте оръжието и амунициите. Няма да видим повече Кори. Хайде да тръгваме.
— Не можем да го оставим тук! — възрази Том.
Дон Алфонсо го стисна за раменете. Ръцете му бяха изненадващо силни, като стоманено менгеме. Той заговори спокойно, но настоятелно:
— Кори има недовършена работа с убийците на брат си.
— Без оръжие? — попита Сали, когато Кори извади от кожената си торба оръфана кутия с амуниции и й я подаде.
— Тихите стрели са по-ефикасни в джунглата. Ще успее да убие достатъчно от предателите, преди да умре с чест. Така е по нашему. Не ни се месете. — И без да погледне назад, Дон Алфонсо се обърна, разсече с мачетето си стената от лиани и хлътна в образуваната пролука. Те го последваха, опитваха се да не изостават от стареца, който се движеше напълно безшумно и със скоростта на прилеп. Том нямаше представа къде отиват. От часове се изкачваха и спускаха по дефилето, прегазиха няколко бързи потока, като от време на време се налагаше да разсичат пред себе си гъстите бамбукови стъбла и жилавите папрати. Под дрехите им пропълзяха мравки и започнаха да ги хапят. Няколко малки змии намериха смъртта си от мачетето на Дон Алфонсо. По едно време заваля, но дъждът не трая дълго. Скоро слънцето се показа и от дрехите им започнаха да се издигат струйки пара. Облаци от настървени насекоми ги следваха неуморно през целия път. Никой не говореше. Единственото, което можеха да направят, бе да се опитват да издържат.
Часове по-късно, когато светлината започна да угасва зад върховете на дърветата, Дон Алфонсо спря. Без да каже и дума той седна на един повален дънер, извади лулата си и я запали. Том гледаше как клечката се запалва и се запита още колко кибрит им остава. Бяха изгубили почти всичко, след като лодките се запалиха.