Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Ах! Беглец такъв! Малодушен рицар, който изостави дамите си сред самата борба! — извика тя. — Не дни, а векове ви чакахме да паднете в нозете ни и да измолите милост и прошка за подлото си отстъпление или по-точно за бягството си, защото вие действително побягнахте по-бързо и от подгонен елен, както би се изразил нашият достоен приятел разузнавачът!
— Вие разбирате, нали, че с тези свои думи Алиса иска да изкаже нашите благодарности и благословии — прибави по-сериозната и по-разсъдлива Кора. — Наистина ние доста се чудехме защо така настоятелно отбягвахте да дойдете там, където признателността на дъщерите щеше да бъде придружена и от благодарността на бащата.
— Сам баща ви ще каже, че макар и да не бях при вас аз не съм напълно забравил вашата безопасност — отвърна младият човек. — Ожесточена битка се водеше за завладяването на онова селце — каза той, като посочи към близките окопи. Онзи, който ги владее, положително ще държи в ръцете си и форта, и всичко, което се намира в него. След като се разделихме, аз прекарах всичките си дни и нощи в окопите, тъй като смятах, че моят дълг ме зове там. Но — прибави той с известна мъка, която напразно се опитваше да прикрие — ако знаех, че това, което тогава смятах за постъпка на истински войник, би могло да се изтълкува по такъв начин, към другите изпитвани от мен чувства щях да прибавя и срама.
— Хейуърд! Дънкън! — възкликна Алиса, като се наведе, за да прочете израза в полуизвърнатото му лице, а една от златните й къдрици се спусна върху зачервените й бузи и почти покри сълзите, показали се в очите й. — Ако знаех, че този бъбрив мой език ще ви причини болка, аз бих онемяла. Стига да иска, Кора би могла да ви каже колко много ценим вашите услуги и колко дълбока, дори мога да кажа, колко пламенна е нашата признателност.
— Ще потвърди ли Кора истинността на тези думи? — извика Дънкън и искрена, радостна усмивка прогони облака от лицето му. — Какво казва вашата по-сериозна сестра? Ще намери ли тя извинение за това, че съм занемарил рицарските си задължения заради войнишкия си дълг?
Кора не отговори веднага, но извърна лице към водата, сякаш искаше да погледа повърхността на Хорикън. Когато отправи черните си очи към младия човек, в тях все още се четеше страдание, което изведнъж пропъди от главата му всяка мисъл освен мисълта за нежна грижа.
— Вие не сте добре, скъпа мис Мънроу! — възкликна той. — Ние се шегуваме, а вие страдате.
— Нищо ми няма — отвърна Кора и с женска резервираност отказа да приеме предложената от него подкрепа. — Това, че не мога да видя слънчевата страна на живота като ей това наивно и пламенно въодушевено същество — прибави тя, слагайки леко, но с любов ръката си върху рамото на сестра си, — иде от житейската ми опитност и в него може би се състои нещастието ми. Погледнете — продължи тя, сякаш искаше да подтисне минутната си слабост с чувството си за дълг, — огледайте се наоколо си, майор Хейуърд, и ми кажете как може да бъде щастлива дъщерята на един войник, за която най-голямото щастие е честта и военната слава на баща й.
— Нито едното, нито другото могат да бъдат затъмнени от обстоятелствата, над които той няма никаква власт — отвърна пламенно Дънкън. — Но думите ви ми припомнят за моя дълг. Отивам при смелия ви баща, за да чуя последното му решение за отбраната на крепостта. Господ да ви благослови във всяко ваше начинание, благородна Кора — позволете ми да ви наричам така — Тя му подаде сърдечно ръка, макар че устните й трепереха, а бузите й постепенно побледняваха. — Знам, че каквото и да стане, вие ще бъдете украса и чест за женския пол. Алиса, сбогом — каза той, като вместо възхищение сега в гласа му прозвуча нежност. — Сбогом, Алиса! Ние скоро пак ще се срещнем — надявам се, като победители и сред веселие!
Без да чака отговор, младият човек се спусна надолу по тревистите стъпала на укреплението и като пресече бързо плаца, скоро се озова пред баща им. Когато Дънкън влезе, Мънроу се разхождаше с едри крачки напред-назад из тясното си помещение и изглеждаше разтревожен.
— Вие сте предчувствували желанието ми, майор Хейуърд — каза той. — Тъкмо щях да ви помоля да дойдете при мене.
— Много съжалявам, сър, че вестителят, когото така жарко препоръчах, се е върнал като пленник на французите! Надявам се, че нямате основание да се съмнявате във верността му.