Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
Всички тези неблагоприятни обстоятелства утежняваха положението на решителния шотландец, който сега защищаваше Уилиам Хенри. Наистина противникът бе пренебрегнал хълмовете, но умело бе разположил батареите си в полето и войниците му ги използуваха енергично и умно. Срещу тези нападения обсадените бяха в състояние да противопоставят само несъвършената и набързо подготвена отбрана, която можеше да им осигури една крепост в пущинака.
През следобеда на петия ден от обсадата и на четвъртия от собственото му участие в нея майор Хейуърд се възползува от току-що оповестеното кратко затишие за преговори с неприятеля и се отправи към един от крепостните насипи край водата, за да подиша чистия въздух, който лъхаше от езерото, и да види как върви обсадата. Като се изключи самотният часовой, който крачеше по насипа, около Дънкън нямаше никой, тъй като артилеристите също бяха побързали да се възползуват от временното затишие. Вечерта беше приятно спокойна и лекият ветрец, полъхващ откъм бистрата вода, беше свеж и ободрителен. Изглеждаше, че с преставането на рева на оръдията и свистенето на гюллетата природата бе използувала случая, за да се покаже в най-нежния си и най-привлекателен вид. Слънцето обливаше земята с цялото си великолепие на прощалните си лъчи, но нямаше задухата, характерна за годишното време и климата. Планините изглеждаха зелени, свежи и прелестни, омекотени от спокойната светлина и от сенките, хвърлени от леките изпарения, издигащи се между тях и слънцето. Безброй островчета лежаха в Хорикън — някой ниски, сякаш потънали във водата, други издигнати високо над нея, като малки хълмчета от зелено кадифе; между тях рибарите на обсаждащата армия спокойно караха леките си лодки или стояха в тях върху огледалната му повърхност, отдадени на мирното си занятие.
Пейзажът беше едновременно оживен и спокоен: природата беше нежна и величествена, а хората — според нрава си — оживени и игриви.
Две малки белоснежни флагчета се развяха — едното на най-издадения ъгъл на форта, а другото на предната батарея на обсаждащите. Това бяха знаци за временното примирие, което съществуваше не само в действията, но както изглеждаше, и в настроението на воюващите. Зад тях изтежко разтваряха и огъваха копринените си дипли знамената на двете съперници: Англия и Франция.
Стотина весели и лекомислени млади французи изтегляха една мрежа на осеяния с камъчета бряг, в опасна близост със сърдитите, но притихнали топове на укреплението; възвишенията на изток връщаха ехото на силните викове и веселия смях, които придружаваха младежкото забавление. Някои се бяха втурнали жадно към предлаганите от езерото удоволствия, а други вече се изкачваха по съседните хълмове с нестихващо любопитство, типично за французите. Часовоите на неприятеля, които държаха под око обсадените, пък и самите обсадени, наблюдаваха тези игри и занимания като бездейни, но приятелски настроени зрители. Тук-там дори някои постове подхващаха песни или започваха танци и привличаха около себе си тъмнокожите диваци, наизлезни от горските си бърлоги. Всичко наоколо Имаше такъв вид, сякаш това беше по-скоро ден за удоволствие, отколкото кратък час, откъснат от опасностите и усилията на една кървава и отмъстителна война.
Дънкън постоя така замислен и в продължение на няколко минути наблюдаваше тази сцена, когато зачу приближаващи се стъпки и отправи очи към насипа на укреплението, където се намираше изходът, за който вече споменахме. Хейуърд отиде до ъгъла на кулата и видя разузнавача, съпровождан от един френски офицер, да се приближава към форта. Ястребово око имаше унил вид и лицето му бе измъчено и изтощено от грижи. Личеше, че се чувствува много унизен, загдето бе попаднал в ръцете на неприятеля. Той беше без любимото си оръжие, а ръцете му бяха вързани отзад с върви от еленова кожа. Напоследък толкова често идваха вражески офицери с бяло знаме в ръка, изпратени с предложение за предаване на форта, че когато Хейуърд хвърли пръв разсеян поглед към приближаващите се, той и този път очакваше да види някой неприятелски офицер, натоварен с подобно поръчение. Но щом разпозна високата фигура и все още гордото, макар и съсипано лице на своя приятел — горския обитател — той се стресна от учудване и заслиза от бастиона, отправяйки се към вътрешността на форта.
Обаче други гласове привлякоха вниманието му и за миг го накараха да забрави целта си. Край вътрешния ъгъл на насипа той срещна двете сестри, които се разхождаха като него, за да подишат въздух след дългите часове, които бяха прекарали затворени. Те не се бяха виждали от онзи мъчителен момент, когато Дънкън ги бе изоставил на полето, за да се погрижи за безопасността им. Когато се бе разделил с тях, те бяха отпаднали от безпокойство и изтощени от умора. Сега ги видя освежени и цъфтящи, макар плахи и загрижени. При тези обстоятелства няма нищо чудно, че младият човек за миг забрави за всичко друго и се обърна към тях. Но гласът на младата и чистосърдечна Алиса го изпревари.