Къпиново вино

— Мирей отвори и направо издърпа Мари вътре — спомняше си тя. — Бебето спеше в кенгуруто, но движението го събуди и то се разплака. Мирей грабна писмата от ръката ми и затръшна вратата, но гласовете им се чуваха дори през вратата, а бебето плачеше ли, плачеше — Попот поклати глава. — Мисля, че тогава Мари имаше намерение да си отиде от селото — беше си събрала багажа и се беше приготвила за път, — но Мирей по някакъв начин я убеди да остане. Знам, че след това Мари се затвори в имота си и престана да идва в селото. Може би се страхуваше от това, което хората говореха за нея.

Скоро след това бяха плъзнали слуховете. Всеки разказваше своя история. Тя притежаваше чудната способност да буди любопитство, враждебност, завист, гняв.

Люсиен Мерл смяташе, че отказът й да остави необработваемата земя край тресавищата до реката е осуетил плановете му за преустройство.

— Можехме да направим нещо с тази земя — каза той с горчивина. — В земеделието вече няма бъдеще. Бъдещето е в туризма — Мерл отпи голяма глътка от своята мента с лимонада и поклати глава. — Вижте Льо Пино. Един човек е достатъчен, за да започне промяната. Един човек с виждане за бъдещето — той въздъхна. — Обзалагам се, че този човек вече е милионер — добави мрачно.

Джей се опитваше да пресява чутото. Понякога му се струваше, че почти е разгадал загадката на Мари д’Апи, но понякога се чувстваше пълен невежа, какъвто бе и в самото начало. Никой от разказите, които бе чул, не се връзваше със собствените му впечатления. Мари имаше твърде много лица, същината й му се изплъзваше като дим, точно когато вярваше, че я е уловил. И никой досега не бе споменал за това, което Джей забеляза у нея в онзи ден — ожесточението, с което обичаше детето си. И онзи миг на страх, погледът на диво животно, готово на всичко, дори да убие, за да защити себе си и малкото си.

Страх? От какво можеше да се страхува в Ланскене?

Искаше му се да разбере.