Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Не прилича на Бостън — рече Пиърс.
— Не — рече Андракос, — имах предвид сегашния ви дом.
— Бостън би ви харесал. Само не забравяйте да си наемете кола.
Минаха по някакви тесни улички; бърз поглед към родното място на Ататюрк, потвърждение за това, че Солун е място за срещи между Изтока и Запада. Андракос бе доста приличен гид и с удоволствие разказваше мрачната история на града, осеяна с войни и бедствия, като постоянно подчертаваше, че независимо от това какво са се опитвали да наложат завоевателите, никога не са имали възможността да избегнат характерния гръцки отпечатък. Солун винаги е бил гръцки, а реликвите — римски, турски, арменски — проникнати от образа на елинистичното минало.
Чак сега Пиърс разбра, че вместо да отиват към планината, навлизат все по-навътре в града, и попита домакина си накъде кара.
— Отиваме за визи — обясни Андракос. — Без визи няма монаси.
След пет минути спряха пред Министерството на Македония и Тракия. Улица „Агиу Димитриу“ отговаряше на римския „Палацо Боргезе“, макар и в доста по-скромен размер и вид. Пепелявосивата сграда се издигаше малко по-навътре от улицата, една декоративна градинка със ситен чакъл водеше към стълбите на главния вход, пред които се издигаха колони и арки. Вътре фантазията на строителя бързо се изчерпваше — мрачни голи стени, врати, водещи към многобройни канцеларии, заедно с две странни съвременни фигури, които стояха на стража до входа. Далечен отзвук от игривите решения на Бернини, които се бе надявал да открие тук.
Андракос забърза към главната зала, като постоянно се здрависваше и кимаше на всеки. Същото беше и на втория етаж: гъркът говореше на малките имена; усмивки и помахвания го следваха по коридора. Очевидно Аниели бе избрала добре своя познат.
Стигнаха една канцелария в дъното на коридора и Андракос влезе, без да почука.
— Ясу, Станто — каза той и тръгна право към бюрото.
Човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи — една леко състарена версия на Доминик, братско просветване в очите.
— Никога ли не чукаш, Ники? Можеше да има някой…
— Казах ти, че идвам. Трябват ни документи.
Чак сега по-възрастният Андракос забеляза Пиърс на прага.
— О, да. Здравейте — каза той на английски. — Заповядайте, влезте.
Пиърс пристъпи напред, впечатлен от гледката през прозореца — живописна черква, няколко издути купола над керемиден покрив, ясно указание за важното положение на Станто в министерството. Изглед, за който трябваше да се чака с години.
Доминик вече ровеше в купчините книжа на бюрото.
— Те не са в тези купчини — каза Станто, като се опитваше възможно най-добре да прикрие досадата си, усмихна се на госта, после взе документите от ръцете на брат си и продължи на съскащ гръцки: — Виж, Ники, не мога постоянно да уреждам за теб нещата в последната минута. Това е сериозна служба, а не туристическа агенция. Момчетата в планината могат да се ядосат.
— Там ме обичат — отвърна Доминик и намигна на Пиърс.
— Те обичат Бога, Ники. Теб те търпят.
— Едва ме търпят. — Доминик се засмя. — Между другото, професорът говори гръцки.
По-възрастният Андракос се поколеба, после се обърна към Пиърс.
— Ох. Разбира се. — Той протегна ръка. — Извинете. Константин Андракос. Обикновено не съм така…
— Няма нужда да се извинявате — каза Пиърс, като стисна ръката му. — Питър Селдън. Аз би трябвало да се погрижа за това. Моя е грешката, че оставих нещата за последния момент.
— Много сте любезен, че го казвате, професоре, но аз си познавам Доминик. Не му е за първи път.
Той отиде до един шкаф и извади някакви внушително изглеждащи папки. Пиърс забеляза, че и на двете е написано, че са документация на Светата общност на планина Атон. Носеха и характерния знак: голямата имперска емблема — двуглавият орел на Византия — в горния си край.
— Издадоха „диамонитирио“ само преди петнайсет минути. Мастилото сигурно още е влажно.
Доминик взе паспортите и като се опита да бъде самата любезност, попита:
— Ами корабчето? Осигури ли корабче, Станто?
— Да, осигурих ви превоза — отвърна с досада по-големият брат, като че ли се обръщаше към дете. — Ще ви чака в Уранополис. В Дафни ще ви посрещне брат Генадиос. Каза, че вече ви очаква.
— Казах ти, че ме обичат.
— Мисля, че имаше предвид професора. — Той се обърна към Пиърс. — Генадиос ми спомена, че някога е работил малко върху свети Амвросий.
— Наистина ли? — Пиърс се усмихна. — Аз… просто нямам търпение да поговоря с него.
Доминик вече беше до вратата.
— Сигурен съм, че имаш още много работа. Не искаме да ти пречим.
— Ти никога не си искал такова нещо — каза по-големият брат. — Само че гледай да си сложиш ред в нещата.