Дядо Прас

— Че какво страшно има в зъбите?

Не успя да вложи искреност в упрека си. Купчината изглеждаше направо ужасно.

— Кой е споменавал за страх? Пак съм си махмурлия… О, аз…

Сюзън пристъпи предпазливо.

Малки зъби. Детски. А купчината беше струпана твърде небрежно. Вероятно от същите злосторници, които бяха издраскали знаци с тебешир наоколо.

— Много са… — прошепна О, богът.

— Поне двайсетина милиона, ако се ориентираме по средните размери на един млечен зъб — изрече Сюзън, без да се замисли.

— Я, как го сметна толкова набързо?

— Както се пресмята обемът на конус — вдигна рамене момичето. — Пи по квадрата на радиуса по височината, делено на три. Обзалагам се, че госпожица Бут не е подозирала къде ще се възползвам от натъпканите в главата ми знания.

— Изумително! На ум ли го сметна?

— Нещо се е объркало — промълви тя, без да го слуша. — Не вярвам феята на зъбчетата да го е направила. Толкова труд, за да ги събере, и то само за да ги натрупа тук? А, видях угарка на пода. Феята едва ли си свива цигарите от боклучав тютюн.

Сюзън огледа тебеширените черти.

Някъде отвисоко долетяха гласове и тя рязко отметна глава. Стори й се, че зърна за миг лице над парапет, което се дръпна припряно. Не изглеждаше никак приказно.

Пак се взря в тебеширения кръг около зъбите. Някой бе поискал всички да са на едно място, а хората да ги заобикалят.

А около кръга имаше знаци. Сюзън притежаваше отлична памет за подробностите. Поредната наследствена черта. И една дреболия се разшава като сънена пчела.

— О, не! — ахна момичето. — Нима някому би хрумнало да…

Вик в маранята горе. По най-близките до нея стъпала се претърколи тяло. Доскоро явно бе принадлежало на слабоват мъж на средна възраст, само че стълбите се бяха отнесли немилостиво с него.

Сюзън се затича натам, но трупът избледня и се разтвори във въздуха. Остана само кърваво петно.

Нещо звънна. Един лост отскочи от парапета, заби се в мрамора и затрептя.

Мрежестия стигна задъхан до горната площадка.

— Господин Тийтайм, долу има някакви хора! — изхъхри той. — Дейв и другите слязоха да ги спипат!

— Е, и? Просто ги… премахнете.

— Само дето… единият е момиче, господине.

Убиецът изобщо не се озърна.

— Значи ще ги премахнете любезно.

— Да, господине… Ясно… — Мрежестия се прокашля. — Господине, не искате ли да знаете защо са дошли?

— О, небеса, не! Не страдам от излишно любопитство. Върви, върви.

Мрежестия постоя, почеса се и затупурка бързо по стъпалата. Някъде по средата дочу скърцане като от разсъхнала се стара врата.

И пребледня.

„Стига бе, к’во като е врата?“ — успокои го разсъдливият преден дял на мозъка му. Наистина тук имаше стотици врати, но… Не помнеше някоя от тях да е скръцнала досега.

Един друг дял, който си кротуваше до гръбначния мозък, се намеси: „Не е никоя от тукашните врати. Знаеш ти коя е, знаеш…“

Не бе чувал този звук от трийсетина години.

Изквича тихичко и започна да прескача по четири стъпала наведнъж.

В ъглите сенките потъмняваха.