Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Това не е река! — отсече Сюзън.
— Не е ли?
— Синя е!
О, богът се престраши да погледне.
— Нали водата е синя?
— Изобщо не е вярно!
— Тревата е зелена, водата е синя… Поне това помня.
— Е, да, донякъде…
Сюзън се поколеба. Всеки знае, че тревата е зелена, а водата — синя. Твърде често действителността се разминава с такива представи, но хората въпреки това си държат на тях. Същото е и с небесната синева.
Както се беше умислила, направи грешката да зарее поглед в небето.
Да, горе имаше небе, и то синьо. Долу пък имаше покрита със зеленина земя.
А по средата нямаше нищо. Нито еднообразна белота, нито нощен мрак. Просто нищо. Мозъкът твърдеше, че там небето и земята трябва да се срещат спретнато на хоризонта, но вместо него пустотата сякаш засмукваше очите подобно на хлабав зъб.
А слънцето се рееше под небето. И беше безметежно жълто.
Бинки стъпи на тревата до реката. Е, поне на зеленината. Повече приличаше на мъх или на податлива гъба. Конят се наведе и я подуши любопитно.
Сюзън се смъкна от гърба му, стараеше се да гледа надолу, значи право в яркосинята вода.
В нея се забелязваха оранжеви рибки. Не изглеждаха особено добре. Явно ги бе породило въображението на човек, който искрено смята, че рибата се състои от две извити линии и триъгълна опашка. Веднага й напомниха за мършавите рибки в басейна пред къщата на Смърт. Напълно подхождаха на… околната си среда. И Сюзън ги виждаше, макар част от ума й да настояваше упорито, че водата е само плътна и непрозрачна цветна ивица.
Вече знаеше къде е попаднала. Последното късче от мозайката се намести и тя прозря изведнъж. Дори се досещаше предварително как ще изглежда къщата, колко прозорци ще има и какъв дим ще излиза от комина.
Почти не се съмняваше, че на дърветата има ябълки. И са червени, защото всеки знае, че ябълките се червени. А слънцето — жълто, небето — синьо, тревата — зелена.
Но имаше и друг свят, наричан истински от хората, които вярват в него. Там небето можеше да има всякакъв цвят — от кървавочервеното на залеза до тъмносивото на бурята. Дърветата понякога изглеждаха като черни оголени клони или пък наесен приличаха на огньове. Слънцето можеше да е ослепително бяло, жълтеникаво, оранжево, алено… Водата — кафява, белезникава, зеленясала…
Тук обаче имаше само пролетни цветове. И то от пролетта на въображението.
— Това е детска рисунка — изрече Сюзън.
— Като погледна оная празнота — смънка О, богът и се прегърби на тревата, — очите ми се насълзяват. О, аз… Бълвочът на магьосниците май вече не ми действа.
— Виждала съм десетки рисунки на това място — продължи унесено Сюзън. — Туайла ги прави такива, навремето и аз… Вероятно и всички деца. Да вървим, трябва да намерим къщата.
— Каква къща? — изстена О, богът. — Би ли говорила по-тихо, главата ми ще се пръсне.
— Винаги има къща — натърти Сюзън. — С четири прозореца. И димът излиза от комина, навит на спирала. Разбери, тук е същото като в страната на Смърт. Искам да кажа, че не е истинска география.
Хленчо доближи едно дърво и заудря главата си в него, сякаш много се надяваше да го заболи.
— Прилича ми на истинска…
— Нима си виждал такива дървета? Голямо зелено кълбо върху права кафява пръчка? Прилича на близалка!
— Де да знам. За пръв път виждам дървета. Ох! Нещо ме тупна по главата. — Той се вторачи замаяно в земята. — Червено е.
— Ябълка. — Сюзън въздъхна. — Нали ябълките са червени…
Липсваха каквито и да било храсти. Затова пък се пъчеха едри цветя, всяко с по две удължени зелени листчета отдолу. Никнеха на голямо разстояние едно от друго, колкото да изпъстрят зеленината.
Щом излязоха на поляната, видяха къщата.
Не беше особено голяма. Имаше четири прозореца и врата. От комина се виеше дим като пружина.
— Смешно е, но… — замислено проточи Сюзън. — И Туайла ги рисува такива, а живее в много по-голяма къща. Аз също, обаче прекарах детството си в дворец. Защо ли?
— Може да са само двойници на тази къща — смотолеви жално О, богът.
— Какво? Наистина ли го мислиш? Хлапетата само копират това място, защото е и в главите им?
— Не ме питай, само се опитвах да водя светски разговор.
Сюзън постоя пред къщата. Думите „Сега какво?“ сякаш се надвесиха над нея. Да почука ли?…
Осъзна, че това е поредната изцепка на нормалното й мислене…
В страната, където има небе само отгоре, Средния Дейв Лилиуайт влачеше поредния чувал с пари надолу по стълбите.
— Трябва да са хиляди тука — подхвърли Мрежестия.
— Стотици хиляди — промърмори Средния Дейв.
— Ей, тука к’во има? — Котака отвори яка кутия.