Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
— Не обичам да се споменават имена! — сряза го шефът.
— …той няма да даде за тях пукнат грош, не два милиона!
— Откъде си така осведомен?
— Бях при него… Неговата работа е свършена и няма какво да чака от тях.
Шефът пак се замисли.
— Ако не даде за живите, ще даде за мъртвите.
— И за мъртвите няма да даде. Такива свидетели не са никак опасни за него, — Той ли те изпрати?
— Ти по-добре знаеш, че не ме е изпратил — имате си човек за свръзка с него…
— Тук ми харесваш! — засмя се гангстерът, без да възрази.
— И тъй: ще ги освободите ли? Нося парите. — Аз казах: два милиона долара. За всекиго по милион!
— Тогава няма да получиш нищо.
— Ба-а, не се знае: те са ценни риби. Помисли си само откъде са долетели.
— Откъдето и да са, тук за тях никой не дава пет пари. Друг беше въпросът, ако имахте под ръка кораба им.
— А, има кой, има! Ако не нашите, ще дадат другите… другарите им…
— Откъде те ще вземат долари!
— Приятелите им ще намерят. Но — да свършваме! Няма какво повече да разговаряме! — стана той от масата и се отдалечи.
Джек се повъртя още малко: не му се искаше да вярва, че от хубавото му намерение нищо не излезе. Сам не можеше да си даде сметка за какво му са тези същества, от които вече не можеше да извлече полза. Знаеше, че трябва да ги освободи, и толкова. Тикаше го не само озлоблението срещу сър Арчибалд, но и жалост към тях, чувството за вина и някакво ново властно чувство да изпълни един дълг — дълг на човещина, който сам още не можеше да назове.
Пуснаха го да си отиде само след като му взеха исканите пет хиляди откуп. Когато му свалиха кърпата от очите и се намери сам на улицата, мисълта, че не взеха нито стотинка повече от него, го накара да се усмихне скръбно: „Честни изнудвачи!“…
Здрачаваше се. Беше обещал на Морион да отиде за тях след два часа, а бе изминало два пъти повече време. Луминесцентните тела хвърляха зеленикава мъртвешка светлина по лицата на редките минувачи в този краен квартал. Излезе към центъра, но и там ярките светлини на рекламните витрини не можеха да разпръснат мътилката пред очите му. Градът тръпнеше под черната си орис и напразно се опитваше да я удави в блясък…
Джек изкара колата си от мястото, където я беше гарирал, и в трескаво състояние запали мотора: по-скоро в къщи! Там го чакат с тревога… Нека всичко е загубено — оставаха му Морион и децата. Ще ги вземе и ще избяга… По-бързо! С тях, някъде далече, в незнаен град, където няма да го намерят и където Арчибалд Мърфи ще бъде безсилен!… А за чуждопланетниците навярно ще се погрижат — приятелите им отвъд океана няма да ги оставят, в това човек можеше да бъде сигурен.
С тези мисли той загаси мотора пред тридесететажния дом, заключи колата и с бързи стъпки заизкачва стъпалата, като нямаше търпение да изчака асансьора… Отвори вратата на квартирата: имаше нещо зловещо в тишината и мрака, които го посрещнаха. Странно!… Къде ли могат да бъдат! Морион бе обещала…
В хола стояха напълно стегнати три куфара и в цялата квартира личаха следите от бързото събиране на багажа. Къде може да са Морион и децата?… В ума му се редяха едно след друго предположения, едно от друго по-невероятни и страшни…
Изведнъж го стресна силен звън.
Кой ли можеше да бъде?!…
Изтри с ръкав потта от челото си и като се олюляваше, отиде до писалището, отвори едно чекмедже и без да вижда, напипа револвера. Не — той нямаше да им се предаде лесно!…
Приближи до вратата, ослуша се. Звънът се повтори, този път по-дълго и настойчиво. Още се колебаеше дали да отвори, когато отвън се счу лека кашлица: жена!… Открехна с лявата си ръка вратата, стиснал в дясната револвера: жената беше сама. Силно черноока креолка с небрежно и сякаш неспокойно спуснати на раменете коси, като че пръснати от вятъра при тичане. Беше Изабела, но Джек не я познаваше.
Тя не го дочака да се отмести, а леко го побутна навътре и влезе.
— Трябва да говоря с вас… нали вие сте Джек Молнар?
Той успя само да кимне утвърдително с глава.
— Сами ли сме тук? — оглеждаше се тя, като навлизаше към хола, и зашепна бързо, задъхано:
— Бягайте! Веднага, незабавно! Те ще ви убият! Търсят ви!
— Все ми е едно — рече той вяло, без да осъзнае думите й.
— Не е все едно. Тръгвайте, поне тях спасете. Те са още живи.
Джек грубо я стисна за раменете:
— Кого да спася? Кои са още живи? Морион? Децата?!
— Кои? — учудена се дръпна тя. — Аз говоря за марсианите. Затова съм дошла. Тръгвайте!
Той я гледаше с тъп поглед. Нямаше воля нито да стане от креслото, в което беше паднал при нейните думи, нито да проговори. Краката му бяха подкосени. Не му беше ясно какво искаха от него.