Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
Нападнах и забих острието на сабята в стомаха му, под ребрата.
— Върви в ада! — изсъсках. — И кажи на сатаната, че аз съм те пратил там!
Издърпах сабята си и отстъпих назад — дори умиращите могат да бъдат опасни. Енрико беше изпуснал и камата си. Лицето му се разкриви от болка, от раните му шуртеше кръв. Той погледна нагоре, сякаш искаше да каже нещо, въздъхна и се стовари на пода. Хвърлих сабята и камата си на земята, приклекнах, скръстих ръце и оставих страха да се изцеди от мен до последна капка. Нищо не можех да направя, освен да гледам престъпника, чиято кръв изтичаше от тялото му. Той лежеше, извърнат настрани. Приближих се и извадих камата от тялото му. Чу се ужасен мляскащ звук. Захвърлих я на пода, изправих се със залитане, отидох до масата и изпих чаша вино доста по-бързо, отколкото ми се беше случвало наскоро. После отново се качих горе. Тялото на Мария лежеше покрито на леглото ми. Господарят ми започваше да се пробужда. Бях толкова изтощен и уплашен, че просто легнах до него.
(Не обръщайте внимание на кикотенето на моя капелан. Ако не си зъл човек без душа, когато дуелът завърши, тялото ти се разтърсва от множество емоции. Гади ти се, повръщаш, тичаш до най-близкия нужник, напиваш се! Или лежиш, обгърнал тялото си с ръце, докато ужасът ти премине.)
Разбира се, нямах късмета да полежа на спокойствие дълго време. Сигурно съм лежал само няколко минути, гледайки как пламъкът на свещта танцува на вятъра, нахлуващ през отворения прозорец, когато чух шум от препускащи коне и гласове от двора долу.
Не помръднах. Който и да беше дошъл, пожелавах му „добре дошъл“ в кошмара, който бях преживял. Чух нови викове и възклицания, когато посетителите започнаха да откриват труповете. След това по стълбището затрополяха крака, вратата се отвори и Серафино, Господарят на Осмината, заедно с облечените си в черно подчинени, се втурнаха в стаята като някакво адско видение. Изстенах и спуснах крака на пода. Господарят на Осмината пристъпи към мен. Лицето му изразяваше загриженост, приличаше на мил чичо, който е открил любимия си племенник в беда. Той застана над мен с ръце, скрити в широките ръкави на расото си.
— Англичанино, какво си направил? Защо са тези трупове? И синьор Енрико, облян в собствената си кръв?
Изгледах го явно.
— Разкарай се, отвратителен негоднико! — изсъсках.
Той ме удари през лицето.
— Махай се! — повторих.
Изправих се. Той вдигна ръце и усетих как острието на камата му се притиска до врата ми, точно под брадичката. Брат Серафино ми се усмихна любезно, макар че очите му приличаха на черни, бездушни дупки.
— Мога да те убия на място! — прошепна той.
— Направи го — отвърнах — и ще трябва да отговаряш пред моя крал. Никого не съм убивал.
— Никого ли?
— Освен мастър Енрико. Той е виновен за убийствата.
— Не мисля така.
— Пет пари не давам какво мислиш! — отвърнах. — Енрико е убиецът, изпълнил отмъщението, за което е копнял години наред. Упои господаря ми и се опита да убие мен. Но съм сигурен, че ти знаеш това. Твоите хора непрестанно наблюдаваха вилата. Видял си, че Енрико се върна, видял си и моето пристигане. Можеше да се намесиш — продължих, без да обръщам внимание на острието под брадичката ми, — но предпочете да не го направиш. Защо?
— Не знам. Знам само, англичанино, че тук се е играла някаква смъртоносна игра и в главата ми се върти една-единствена мисъл. Ще ощети ли тази история Флоренция? Ще пострада ли градът?
— Мисля, че трябва да попиташ кардинал Джулио Медичи за това — отвърнах му.
Серафино сви устни.
— Може пак да ми дойдеш на гости, англичанино. Онези плъхове не са те забравили.
— Ах, да, как са братята ти? — попитах.
Господарят на Осмината се усмихна леко.
— Заядлив както винаги, нали, Шалот? — Той облиза устни, примигна и камата изчезна в ръкава му. — Има някои въпроси, които се нуждаят от отговори, няколко празнини, но аз съм умел в размишленията и някой ден ще разбера истинската история.
Той погледна към господаря ми, а после през рамо и заговори бързо на един от придружителите си. Не знам какво му каза, но дадоха на господаря ми да пие нещо, после внимателно го вдигнаха и го свалиха долу. Една впрегната каруца вече ни чакаше. Настаниха Бенджамин удобно върху сламеник, свален от една стая. Казаха ми да събера багажа в дисагите ни. Подчиних се и бързо прибрах всичко, което беше наше.
— Няма да останете тук! — каза рязко Господарят на Осмината. — Колкото по-скоро се махнете от Флоренция, англичанино, толкова по-добре.