Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
— Мога да наредя да ви арестуват за държавна измяна — промърмори кардиналът.
— Съмнявам се. Хората може да започнат да си задават въпроси. Все пак ти напълно унищожи две от най-влиятелните флорентински фамилии — фамилии, които никога не са приемали изцяло управлението на Медичите над Флоренция.
Кардиналът си позволи лека, суха усмивка.
— Не забравяй, че синьор Франческо подари и други неща на краля.
— О, да, картината на клетия Борели, поръчана от лорд Албрици.
В очите на кардинала затанцуваха дяволити пламъчета. Той се закани с пръст на Бенджамин.
— Бива те, англичанино. Много, много си добър.
— Не! — отсече Бенджамин. — Заради мен умряха други хора и вероятно никога няма да бъдат отмъстени. Не лорд Франческо е поръчал онази картина, а ти!
— Така ли? И защо да съм аз?
— Като услуга.
— За какво?
— Ако Рим каже „да“ — цитира Бенджамин, — и Англия ще каже „да“. Какъв беше тайният смисъл на картината, твое преосвещенство?
Кардиналът отметна глава и се изсмя. После леко потупа облегалките на стола си.
— Наистина не знам, англичанино. Сериозно ти казвам, нямам представа.
— Но Борели трябва да е знаел! — намесих се аз.
— Може би — сатанинското изчадие избърса сълзите от смях по лицето си. — Но за съжаление синьор Борели стана жертва на ужасно злодеяние. Мисля, че погребението му е днес. Бог да ни пази! — кардиналът въздъхна. — В днешно време има толкова много насилие! — Той погледна към часовника, който започна да бие. — Tempus fugit — промърмори той, — tempus fugit — после се изправи. — Приключихте работата си тук — изгледа ни сурово. — Ако имаш още въпроси, мастър Даунби, питай скъпия си чичо. Той ще ти отговори. — Джулио любезно ни побутна към вратата. — Ще откриете на двора оседлани коне и багажа си. Трябва да напуснете Флоренция веднага. До седмица ще бъдете на кораб за Англия. Помниш ли отговора за чичо си?
Бенджамин кимна.
— Тогава се постарай да му кажеш истината.
Точно се канехме да излезем, когато кардиналът тихо каза зад нас:
— Мастър Даунби!
Обърнахме се.
Той очерта кръстен знак във въздуха.
— Заповядай след година в Рим.
После се засмя тихо и иронично, а ние с Бенджамин поехме по галериите, докато излязохме на обления в слънчева светлина двор.
Група здрави прислужници с ливреите на Медичи ни очакваха. След час бяхме вън от Флоренция и под палещите лъчи на слънцето препускахме по крайбрежния път към най-близкото пристанище. Там останахме още един ден, преди водачът на ескорта да ни осигури места на генуезкия кораб, който заминаваше за лондонското пристанище. Чувствах се добре на борда и макар че облекчението ми се примеси с опасения, когато се отправихме към открито море, плаването ни мина леко. Не срещнахме галери на турски корсари. В Бискайския залив ни пресрещна буря, но като цяло пътуването ни беше безметежно. След три седмици времето стана по-хладно, морето се успокои и когато белите скали на Англия се появиха пред погледите ни, аз паднах на колене и благодарих на Бога. Беше ми дошло до гуша от измамния блясък на Флоренция. Не съм вярвал, че ще изпитам такова желание да се мушна в постелята в Ипсуич и да заспя блажено. (Е, поне докато пристигне млекарката.) Но Бенджамин беше мълчалив. Още страдаше заради избиването на семейство Албрици. От време на време се ядосваше открито на злината на Джулио Медичи.
— Не разбираш ли, Роджър — каза ми той горчиво на няколко пъти, докато стояхме, облегнати на релинга и гледахме как слънчевите лъчи танцуват по морската повърхност. — Не разбираш ли, че семейство Албрици може би са били невинни? Възможно е Медичите от Рим, дори самият кардинал да са отговорни за убийството на бащата на Енрико. От това са спечелили не само скъпоценностите, но и са премахнали от пътя си една влиятелна флорентинска фамилия. А после използваха Енрико, за да унищожат и Албрици.