Бумерангът на злото
- Автор: Сидеров Волен
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Жанр: Политика
Электронная книга - «Бумерангът на злото». Краткое содержание книги:
Защо в учебниците не учихме, че болшевизмът е наложен от една еврейска клика, „хванала за косите руския народ“ според Чърчил? Защо няма холокост за 66 милиона православни християни, избити от тази еврейска клика?
Защо не знаем, че едни и същи финансови магнати от Уолстрийт финансираха Троцки и Хитлер?
Не беше ли 11 септември 2001г. Акт, извършен от свръхелита за пренареждане на света? Книгата на Волен Сидеров „Бумеангът на злото“ е опит за отговор на тези въпроси.
И тогава става чудото. Само месец след тези мисли на Гьобелс Адолф Хитлер става канцлер на Германия.
Сделката за канцлерския пост
През 1930 г. Германия е в криза. Голямата депресия се е отразила и тук - има около 6 милиона безработни, през 1932 г. те ще станат 8 милиона. Ръстът на производството е спаднал с 40% в сравнение с 1929 г. Външният дълг на Германия през 1930 г. е 28 милиарда марки.
Президентът Хинденбург назначава Фон Папен за канцлер. Представителят на генералитета, човекът, който реди политическия пасианс - Шлайхер, предлага Папен като „преходен“. Всъщност този преходен канцлер ще доведе Хитлер на държавното кормило.
Следват няколко кабинета, които са нестабилни, кризата се задълбочава и Хинденбург се чуди какво да прави. Хитлер му помага да вземе категорично решение чрез рекет. Самият Хинденбург и близки до него се оказват замесени в корупция. По т.нар. план „Източна помощ“ - от огромни пари, отпускани от правителствата за подпомагане на разорени едри земевладелци в Източна Германия, са ставали отклонения на средства. Част от тях влизали в джоба на сина на президента Оскар. На 22 януари става една последна уточняваща среща за съставяне на нов кабинет. На нея присъстват Фон Папен, Хитлер, Гьоринг, Фрик, шефът на канцеларията на президента Майснер и синът му Оскар. След срещата, според спомените на Майснер, Оскар споделил, че няма как - ще се наложи нацистите да вземат властта.
На 30 януари 1933 г. Хинденбург връчва мандата за канцлерския пост на Адолф Хитлер. Но играта не се казва само „изнудване на президента“. В нея участват едри риби от бизнеса. И то не само германския бизнес. Подкрепа за Хитлер дава и международният, сега бихме го нарекли „наднационален глобалистичен капитал“ - с участие на американски, английски, френски компании.
Големите световни пари работят за фюрера
„Световната плутокрация“, както наричат самите нацис-ти едрия финансов капитал на Уолстрийт, подпомага финансово и не прекъсва деловите си отношения с Хитлерова Германия почти до края на войната. Имаме същия парадокс като при Ленин и Троцки. Мултимагнати плащат на своя идеологически враг. Защото Хитлер обявява в предзиборната си програма „борба с демоните на златото в капиталистическата икономика“, удар срещу световните спекулативни капитали, главно еврейски според фюрера. Би трябвало тези капитали да правят всичко възможно да изолират и бойкотират нацизма. Кой знае защо обаче не става така.
Всички познават емблемата на „Шел“, превзела света в днешно време.
Не всички знаят обаче, че създателят на „Роял дъчшел“ холандецът Хенри Детердинг е бил до края на живота си (1939 г.) голям почитател и спонсор на Хитлер. Дотам, че за Коледа през 1936 г. Детердинг подарява на Хитлер сандък с платина, който е намерен от съюзниците през 1945 г. Хенри Детердинг открито финансира нацистката партия от края на 20-те години. Не пречи фактът, че негов съдружник е евреинът Марк Самюел, а банков представител му е Джеймс Ротшилд от прословутата еврейска банкерска фамилия. Което значи, че банкерите Ротшилд нямат нищо против финансирането на Хитлер. Детердинг е правел планове за кавказкия нефт и инвазията на Хитлер в тази посока му е помагала.
За потока пари от „Шел“ към НСДАП преди изборите през 1932 г. пишат английските автори Моурер и Робъртс в книгата си „Германия връща часовника назад“, излязла през 1933 г. Английският журналист Блъд Райън пък през 1938 г. констатира, че „излишните американски капитали потекли към много от организациите на нацистката партия“.
Потвърждение на тези финансови инжекции на щатски компании за Хитлер, както и за деловите връзки между германски и американски компании дават разкритията на Нюрнбергския процес и някои правителствени разследвания на САЩ след войната. Например на военното министерство, което констатира в доклад, че „без огромните възможности на „И. Г. Фарбен Индустри“ воденето на войната от Германия би било невъзможно“. Само че „И. Г. Фарбен Индустри“ е в наднационални корпоративни отношения с американската химическа промишленост от края на Първата световна война. Веднага след нея един заем от 30 милиона долара на Рокфелеровата „Нейшънъл Сити банк“ прави от „Фарбен“ гигант. През 1925 г. „И. Г. Фарбен Индуст-ри“ и Дюпон сключват споразумение, с което си поделят световните пазари на химически продукти. След което щатските фирми „Доу“ и „Американска алуминиева компания“ стават холдинг с „И. Г. Фарбен Индустри“ и получават монопола за производство на магнезий в САЩ. Но то не трябва да надвишава 4000 тона годишно. Докато „наказаната“ от Версайският договор Германия произвежда в пъти повече магнезий.