Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
- Поръча капачката на коляното, нали?
- Аха.
- А дали да не е лакътя? - поинтересува се тя.
- Ти си избери - съгласих се.
- Вие сте луди! - възкликна Сеймор.
- Аха - потвърдих. - Не го забравяй. Та какво точно ти каза Бруно?
-Каза да ви заведем в някаква сграда до Гранд, на „Уошингтън“.
Каза да ви доведем и двете, но че можем да нараним русата, за да те накараме да тръгнеш.
- Я ми дай адреса - наредих.
Сеймор го продиктува. Мисля, че щеше да ми каже и тайната съставка на магическия сос, ако го бях попитала.
- Ако отидете там, Бруно ще знае, че сме ви казали - обади се Пит.
- Рони? - намекнах.
- И да ме гръмнеш, пичке, все едно. Ако идете там, или пратите полицията, ние сме мъртви.
Погледнах към Пит. Стори ми се съвсем искрен. Те бяха лоши типове, но.
- Добре де, няма да им се стоварим на главите.
- И няма да викаме ченгетата? - поинтересува се Рони.
- Не ако го направим, все едно сме ги убили на място. А не се налага да го правим, нали, Сеймор?
-Не, не!
- Колко ви плати сладкият Бруно?
- Четиристотин на глава.
- Не е било достатъчно - установих.
- Вече знам.
- Сега, Сеймор, аз ще се изправя и ще оставя топките ти там, където им е мястото. Не се доближавай повече до мен или до Рони, иначе ще кажа на Бруно, че си го предал.
- Той ще ни убие, човече. Ще ни убие бавно!
- Точно така, Сеймор. Нека просто се престорим, че всичко това изобщо не се е случвало, става ли?
Той закима трескаво.
- Теб това устройва ли те, Пит? - попитах.
- Не съм кретен. Бруно ще ни извади сърцата и ще ни ги натъпче в
гърлата. Няма да проговорим - стори ми се отвратен.
Изправих се и внимателно се отдръпнах от Сеймор. Рони прикриваше Пит с беретата - чисто и стабилно. Двайсет и две калибровият бе пъхнат в ластика на шортите й.
- Махайте се оттук! - казах.
Сеймор беше пребледнял и по лицето му се стичаше ледена пот.
- Може ли да си получа пистолета? - май не беше от умните типове.
- Не ми хитрувай! - заявих.
Пит се изправи. Кръвта под носа му бе започнала да се съсирва.
- Хайде, Сеймор, да си обираме крушите!
Те тръгнаха по улицата. Сеймор се беше привел, сякаш се бореше с желанието да стисне с ръка оборудването си.
Рони изпусна дълбока въздишка и се облегна на стената. Все още стискаше пистолета в дясната си ръка. Промърмори:
- Мили Боже!
- Аха - съгласих се.
Тя пипна лицето ми там, където Сеймор ме беше ударил. Болеше. Простенах.
- Боли ли много? - поинтересува се приятелката ми.
- Не - отвърнах. Всъщност имах чувството, че половината ми физиономия е станала на гигантска синина, но нямаше да ме заболи по-малко, ако го опишех на глас.
- Ще ходим ли на мястото, където искаха да ни заведат?
-Не.
- Защо не?
- Знам кой е Бруно и кой му дава заповедите. Знам и защо се опитаха да ме отвлекат. Какво ново ще науча, че да си струва два живота?
Рони се замисли за малко.
- Предполагам, че си права. Но нима няма да съобщиш на полицията за нападението?
- Че защо? Аз съм добре, ти също. Сеймор и Пит няма да се върнат.
Тя сви рамене.
- Нали не искаше наистина да му гръмна капачката, а? Искам да кажа, играехме си на доброто и лошото ченге, нали? - приятелката ми ме погледна твърдо, докато задаваше въпроса си и сивите й очи бяха откровени и твърди.
Отклоних очи.
- Нека повървим до вкъщи. Нещо не ми се тича вече.
- И на мен!
Тръгнахме полека по улицата. Рони извади тениската си от шортите и пъхна беретата в колана. Другия пистолет криво-ляво прикри с длан. Така не изглеждаха особено забележими.
- Преструвахме се, нали? Че сме корави?
Истината ли искаше?
- Не знам.
- Анита!
- Не знам, това е истината.
- Не бих могла да го застрелям само за да му затворя устата!
- Значи е добре, че не ти се наложи, нали?
- Ама ти сериозно ли щеше да дръпнеш спусъка срещу онзи? Някъде в далечината запя кардиналче. Песента му изпълни застоялата жега и сякаш й вдъхна прохлада.
- Отговори ми, Анита! Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка? -Да.
- Да? - В тона й ясно прозвуча изненада.
-Да.
- По дяволите! - повървяхме в мълчание няколко минути, преди Рони да попита: - С какво си заредила пистолета днес?
- Трийсет и осми.
- Вероятно щеше да го убиеш.
- Вероятно - съгласих се.
Видях я как ме гледа с ъгълчето на окото си, докато се прибирахме. И преди бях виждала такова изражение. Смес от ужас и обожание. Просто досега не се бе изписвало на лицето на мой приятел. Заболя ме. Но все пак отидохме да вечеряме в „Дъщерята на Мюлер“ в стария Сейнт Чарлз. Обстановката беше страхотна. Храната - великолепна. Както винаги.