Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
- Сигурно е над трийсет и седем градуса - възкликнах.
- Без мъка, няма сполука - заяви Рони. Носеше спортна бутилка вода в лявата си ръка. Бяхме толкова готови, колкото изобщо бе възможно.
- Осем километра в ада - изръмжах. - Хайде да се поизпотим!
Тръгнахме в по-бавно, но пък равномерно темпо. Обикновено
приключвахме с обиколката за половин час или по-малко.
Въздухът беше уплътнен от горещината. Имах чувството, че тичаме през полутвърди стени от нагрят въздух. Влажността в Сейнт Луис почти винаги е около сто процента. Съчетайте я с 35-40-градусова температура и получавате малко, мокро резенче от ада. Сейнт Луис посред лято, хип-хип-ура!
Упражнението не ми беше приятно. Слабите бедра и мускулестите прасци не са достатъчен стимул за тази разновидност на самобичуване. Но възможността да надбягаш лошите типове е. Понякога всичко се свежда до това кой е по-бърз, по-силен и по-пъргав. Избрала съм си погрешната професия. О, не се оплаквам! Но петдесет и три килограма не са кой знае колко мускули все пак.
Разбира се, когато въпросът опре до вампири, е все едно дали съм сто кила чист мускул - това дори не би ми донесло и грам полза. Даже мъртвите отскоро могат да вдигнат кола на лежанката с една ръка. Така че стоят класи над мен. Вече бях свикнала с това.
Първият километър остана зад нас. Началото винаги е най-кофти. Нужни са ми поне три, за да убедя тялото си, че не може да ме откаже от тази лудост.
Напредвахме през по-стари квартали. Цял куп малки дворчета с огради и къщи от петдесетте, че дори и от 19-ти век. Гладката тухлена стена на един склад даже датираше отпреди Гражданската война. Бяхме я приели за средата на пътя. Четири километра. Чувствах се отпусната и силна, сякаш можех да тичам цяла вечност, ако не се налага да го правя твърде бързо. Бях се съсредоточила в движението на тялото ми през жегата и поддържането на ритъма. Именно Рони забеляза човека.
- Не ми се ще да вдигам тревога - обади се тя, но защо този тип просто си стои там?
Присвих очи насреща ни. На около пет метра по-нататък тухлената стена свършваше и се издигаше висок бук. Близо до ствола на дървото стоеше мъж. Не се опитваше да се крие. Но пък носеше джинсово яке. Прекалено горещо беше за такива дрехи, освен, ако не криете оръжие под тях.
- Откога е там?
- Току-що излезе иззад дървото - уточни Рони.
Параноята властва над всичко.
- Нека се връщаме. И в двете посоки са по четири километра.
Детективката кимна.
Обърнахме се и се затичахме в обратна посока. Човекът зад нас не ни подвикна и не ни нареди да спрем. Да, параноята е кошмарно заболяване!
Друг тип излезе иззад отсрещния край на тухлената стена. Прети-чахме още няколко стъпки към него. Погледнах през рамо. Господин Дънково яке спокойно крачеше към нас. Якето му беше разкопчано и ръката му бе пъхната под мишницата. Толкова по въпроса за параноята.
- Бягай! - казах.
Вторият тип извади пистолет от джоба на якето си.
Спряхме да тичаме. В случая изглеждаше като добра идея.
- Ахъ - съгласи се мъжът. - Хич не ми се гони някой в таз жегица. Требе само да си останте живички, мацета, сичко друго е лесна работа.
Пистолетът му беше 22-ри калибър автоматик. Не е кой знае какво, но е страхотен за рани. Бяха го измислили чак дотам. Страшничко.
Рони стоеше скована до мен. Преборих се с желанието да я хвана за ръката и да стисна, но това не беше присъщ за корав-като-желязо убиец на вампири жест, нали?
- Какво искате?
- Така е по-добре - рече мъжът. Светлосинята му тениска зееше там, където биреното му коремче се изсипваше над колана. Но ръцете му имаха месест вид. Може и да беше с наднормено тегло, но се обзалагам, че ако те удари, щеше да боли. Надявах се да не се налага да изпробвам теорията си на практика.
Отстъпих така, че да опра гръб в тухлената стена. Рони се премести заедно с мен. Господин Джинсовото яке вече почти се бе изравнил с нас. Държеше отпусната в дясната си ръка деветмилиметрова берета. Виж, тя не беше правена само за нараняване.
Погледнах към Рони, след това към Дебелака, който почти се бе покатерил отгоре й. Погледнах и Джинсовото яке, който пък се намираше кажи-речи до мен. Пак погледнах Рони. Тя съвсем леко ококори очи. Облиза устни, след това отново се зазяпа в Дебелия. Типът с беретата беше мой. Рони получаваше другия. Разпределение на задълженията в най-добър вид.
- Какво искате? - повторих пак.
Мразя да се повтарям.
- Идвате на кратка разходчица с нас, тва е сичко. - Дебелия се усмихна, докато го казваше.