Върховното кралство [Рицарят]

Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:

Името му бе Лорн Аскариан.ЕДИН МЪЖНякои казват, че с него дойде нещастието.ЕДНО КРАЛСТВОДруги, че е негова заслугата за спасението.ЕДНА СЪДБАВъв вените му течеше черната кръв на обречените герои.Пиер Певел е един от най-изтъкнатите и обичани представители на френското фентъзи. Отначало работи като сценарист и журналист и подписва романите си с псевдонима Пиер Жак. Става известен с трилогията „Сенките на Вилщад“, публикувана през 2001 г., а следващата година печели Голямата награда за фантастика. За своите романи е получил най-големите награди, присъждани в този жанр: „Имажинал“ (2005), Наградата на гимназистите „Имажинал“ (2009) и „Дейвид Гемел“ (2010) за трилогията „Остриетата на Кардинала“, преведена в над десет страни, включително във Великобритания и САЩ.

Перейти на страницу:

— Вие не успяхте да опазите своята провинция, поданиците и васалите си, графе. Какъв друг избор ви остава, освен да донесете главите на виновните?

С гневен поглед Теожен дълго наблюдава безизразния профил на Лорн. После гневът му намаля. Лорн беше прав. Колкото и цинично и разочароващо да беше разсъждението му, той имаше право и Теожен трябваше да го признае.

— Казахте ми, че не познавате съдържанието на писмото, което ми донесохте, нали? — попита графът.

— Това е истината — каза Лорн.

— Вземете.

Теожен му подаде писмото на Върховния крал. Лорн позна върху него печата от черен восък и го взе неразбиращо.

— Отворете го — насърчи го графът.

— Графе, не зная дали…

— Отворете го, рицарю.

Лорн се поколеба. След това отвори писмото и помисли, че това е някаква шега, чийто смисъл му убягва.

Листът беше празен.

Вдигна поглед и отправи мълчалив въпрос към Теожен. Графът като че ли се забавляваше и го гледаше насмешливо. Тогава Лорн си спомни с какво спокойствие графът беше отворил и прегледал писмото на Върховния крал. Тогава не беше изразил и най-малка изненада, не беше направил никакво движение, което да показва някакво чувство, а минаваше за раздразнителен и холеричен човек. Несъмнено беше такъв. Но и несъмнено умееше да играе добре играта си.

— Но какво е…? — започна Лорн.

— Изненадващо, нали?

— Не разбирам.

Теожен се усмихна.

— Не разбирате ли? Е, добре, аз виждам две обяснения за тази загадка. Първото е, че кралят си е изгубил ума, както твърдят някои. Че е луд до степен да праща хората да носят празни листа на последните му привърженици. Или да ви провъзгласи, вас, за Пръв рицар на кралството — добави той.

Ударът му успя.

В погледа на Лорн заблестя пламъче, той стисна челюсти, но нищо не каза. Ръката, на която носеше пръстена с вълчата глава, беше същата, обвита в кожа, на която носеше и белега на Тъмнината.

— Ето ги — каза Теожен и стана.

Това прекъсна мислите на Лорн — той проследи погледа на графа и видя за кого говори: най-накрая разузнавачите се връщаха. Въоръжени с лъкове и дълги ками, те носеха леки оръжия и вървяха пеша, като водеха изтощените си коне.

Начело беше Орвейн.

— Има новини — отгатна Теожен, като тръгна към тях.

* * *

— Гелтите ще се разделят — оповести Орвейн.

Граф Д’Аргор беше събрал своите рицари около един огън, встрани от останалата част от отряда. Бяха по-малко от десетина души, сред тях и Лорн, който слушаше Орвейн. Този ветеран най-добре от всички познаваше отдалечите планински области, в които напредваха, и на него Теожен имаше най-голямо доверие.

— Проследихме следите им дотук — каза той, като посочи една точка на картата, която набързо начерта в пръстта с меча си. — Разделиха се тук и тръгнаха през тази долина на изток.

— На изток? — учуди се Лестер. — Сега на изток ли се движат?

— Каква преднина имат пред нас? — попита Теожен.

— Един ден — отговори Орвейн. — Ден и половина, може би. Но не повече.

— Ще ги настигнем. Добре.

— Но защо отиват на изток? — настоя Лестер. — Това е съмнително!

— Понеже ги настигаме, може би се надяват да ни разпилеят — предположи Гилем.

— Или да ни вкарат в капан — каза Ортан. — Преди три дни гелтите поеха на север. Вече три дни се движат към Дивите планини и своите територии. Защо е сега тази промяна в посоката? Лестер е прав. Това няма никакъв смисъл.

— Не е сигурно — каза Орвейн.

— Досети ли се какво замислят? — попита графът.

— Така мисля. Месир Гилем правилно се досети: гелтите знаят, че ги настигаме и това ги тревожи.

Поласкан, младият мъж се усмихна смутено. Той още нямаше двайсет години и беше син на могъщ васал и приятел на граф Д’Аргор. След внезапната смърт на баща си преди няколко месеца той го наследи, без да е достатъчно подготвен за това. Оттогава се стараеше да се покаже на висота за задачата, която му беше поверена, и беше сред първите, които се отзоваха на бойния призив на Теожен. Въпреки всичко неговата младост и неопитност му пречеха да се наложи и понякога дори се колебаеше да вземе думата.

— Но гелтите не се опитват да ни разделят — продължи старият рицар. — По мое мнение те отиват тук.

Мечът му посочи ново място на картата, начертана на земята.

— Към Разклона за Ерм? — учуди се Теожен.

— Да, графе. И там ще се разделят.

— Защо? — запита Ортан.

— За да ни принудят да разделим силите си — каза Лорн. — Или да се откажем да хванем половината от тях.

— Какво знаете вие? — попита Лестер.

Лорн го погледна мрачно.

— Бил съм се с гелтите в продължение на година край Валмир. Познавам ги.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?