![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Заедно с Орвейн, Лорн и Лестер бяха от хората, които тръгнаха с Теожен. Гаралт, Гилем и други последваха Ортан, всяка колона наброяваше между двайсет и двайсет и пет конника. Лорн със съжаление направи за последно знак с глава към Гаралт, в когото беше видял истински воин. Войникът със сплетена на плитка брада и татуирани ръце тежко отвърна на поздрава му. Изобщо не бяха имали възможност да поговорят и да се опознаят, но инстинктивно се ценяха. Освен това Гаралт знаеше, че във вените на Лорн тече скандска кръв.
Преди да се изгубят от поглед, двата отряда спряха. Теожен се обърна и изсвири с рога за довиждане. Ортан направи същото и графът загледа как колоната на барона се отдалечава в добър ред по посока на долината. Беше неспокоен. Измъчваше го лошо предчувствие, без да го показва.
Или поне така си мислеше, преди да забележи, че Лорн го наблюдава.
Размениха погледи и графът разбра, че Лорн се беше досетил. Как — Теожен не знаеше. Рицарят, когото Върховният крал му беше изпратил, сякаш виждаше всичко изпод качулката си, иззад тъмните си очила. Може би споделяха един и същ страх.
А може би и поради една и съща причина.
Инстинктът.
След като Теожен даде знак за тръгване, Лорн подкара коня си с цъкане на език.
Тръгнаха по пътека, която се виеше покрай скалиста стена и се изкачваше към разкъсани хребети. Бяха се насочили към един висок проход, който отвеждаше към висока долина, разположена между три планини, чиито върхове се губеха в облаците. Конниците образуваха дълга колона, която бавно напредваше по ръба на празното пространство надолу, докато пътеката стана толкова тясна, че предпазливостта ги накара да слязат от конете и да продължат пеша. Конете нервно цвилеха. Трябваше да ги държат здраво за юздите, за да избегнат някое фатално отклонение, когато под копитата им се срутваха дребни камъчета или някоя внезапна вихрушка ги изплашваше, като виеше в ушите им.
Орвейн вървеше напред. Беше на четири-пет хвърлея пред тях и често спираше, за да разчита следите, оставени от гелтите, да наблюдава околността и да се вслушва. Беше заменил леката си броня с по-здрава, със солидни нараменници, но беше без шлем и белите му коси се вееха на вятъра. Граф Д’Аргор яздеше начело на колоната, следван от Лорн. Лестер завършваше редицата далеч назад.
Лавината ги изненада в края на следобеда.
Орвейн даде сигнал за тревога прекалено късно.
Видя как преминаха първите камъни, които повлякоха други и други след себе си, вдигаха валма от прах, бутаха вълни от скали и камънаци, които се спускаха по склона и покосяваха колоната. Лорн се хвърли на закрито под една леко издадена скала, сви се и покри главата си с лакти. Другите нямаха неговия късмет, рицари, войници и коне бяха погълнати, премазани, пометени и избутани в пропастта. Грохота на лавината удави крясъците им. Лорн затвори очи и зачака, дишаше трудно, парчета се сипеха като дъжд по раменете му.
Изчака да престане оглушителната шумотевица.
Изчака да престане този ад, който се изсипваше и отнасяше всичко…
После почти изведнъж лавината престана.
С бучащи уши Лорн бавно се изправи, предпазливо, като все още не смееше да покаже главата си навън. Закашля се, изхрачи се, опита се да види нещо в прахта, която бавно слягаше, докато все още се търкаляха малки камъчета. Различи един масивен силует — граф Д’Аргор, който цял покрит с прах, с рана на челото, идваше към него.
— Добре ли сте?
Лорн кимна утвърдително и последва Теожен към купчината камъни и пръст, която покриваше пътеката зад тях.
От нея се издигаха отчаяни стенания и цвилене. Кръв течеше между камъните като поточета. Лавината беше унищожила отряда. Бяха пощадени само тези, които бяха в началото и в края на колоната.
И Орвейн.
Той пристигна в галоп, когато Теожен, Лорн и неколцина други вече търсеха оцелели.
— Гелтите — извика той, като скочи от седлото, — те го направиха…
— После! — изгърмя гласът на графа. — Помогни ни!
Лорн, Лестер и графът се опитваха да повдигнат една скала, която беше затиснала крака на един нещастник. Орвейн им се притече на помощ, но не можа да се сдържи и рече:
— Видях ги като тръгнаха. Десетина, не повече. Това беше клопка. Клопка! Гелтите… гелтите бяха предвидили всичко. Завоя, Разклона, двете пътеки, всичко. А аз, аз ни…
Не довърши думите си.
Също като останалите, и той се закова на място, когато чу звук, който смрази кръвта му.
Звук от рог, който зовеше от далечината — зловещ и самотен, донасян от ехото.
— Ортан — рече Теожен.
— Нападнали са ги — каза Лорн.
Глава 7
Пристигнаха на мястото на битката през нощта.