Върховното кралство [Рицарят]

С меч в ръка, Лорн беше натоварен да провери дъното на пещерата, начело на неколцина мъже. Върнаха се, без да са забелязали ни мечка, ни планински лъв; през това време останалата част от отряда привършваше с грижите за конете и разпъването на лагера. Както всички членове на експедицията, и Лорн беше изтощен, но не позволяваше да му проличи. Решимостта на Теожен побеждаваше всички слабости: неуморим, той беше сила, която не се спира пред нищо, и човек можеше единствено да го следва. Но Лорн се питаше дали щяха да хванат гелтите, преди да е станало твърде късно, сиреч преди те да стигнат до своите земи — там, където никой не можеше да иде да ги търси. Съмнение започваше да се чете по лицата на всички — сигурно си задаваха същия въпрос. Но също като Лорн, и те мълчаха.

Крайно изтощен, той се надяваше на кратък отдих, когато Дориан дьо Лестер сухо му извести:

— Графът ви вика.

Враждебността помежду им се появи още в първия миг и още при първата си среща едва не кръстосаха саби. Оттогава насетне Лестер упорито наблюдаваше Лорн, който се опитваше да не му обръща внимание. Не си говореха повече от необходимото, а враждебността им се проявяваше единствено в мълчания и погледи. Впрочем Теожен не би го позволил.

— За какво ме вика?

Лестер не отговори.

Лорн се обърна към графа, който стоеше на входа на пещерата, загледан в тъмното, настрани от часовите, които наблюдаваха небето, и далечните крилати силуети. Отиде при него, чувствайки в гърба си погледа на Лестер, и изчака малко, преди да се обади:

— Графе?

С напрегнато лице и присвити очи Теожен не реагира, погълнат от мислите си. Вече от няколко дни не беше възможно да се видят огньовете на кулите, пазещи Аргор. Независимо от това, всяка вечер графът мълчаливо гледаше по посока на тях, сякаш погледът му можеше да се пренесе над планините, които го разделяха от замъка му.

И от гроба на съпругата му.

— Графе? — учтиво повтори Лорн. — Викали сте ме?

— Смятате ли, че тази експедиция има смисъл? — попита Теожен с поглед, прикован в залеза.

Лорн нямаше време да помисли какво да отговори.

— Всички знаем, че жените, които тези гелти са отвлекли, несъмнено вече са мъртви — продължи графът. — Убиването на гелтите няма да върне онези, които те са убили, и няма да заличи злото, сторено от тях. И за да ги накараме да платят цената за своите престъпления, други — вие, аз, Орвейн, кой знае? — също може да умрат… — обърна се към Лорн. — Е, питам ви, рицарю: всичко това има ли смисъл според вас?

На свой ред Лорн също се загледа в здрача, чиито огньове се отразяваха в тъмните му очила, и каза: