Птича песен

Джак прошепна на Стивън:

— Смятаме, че много наблизо има немски тунел. Нашите хора, които залагат експлозивите, се боят, че ще проникнат при тях. Ще се кача в подслушвателния пост. Ще взема един от вас с мен да ме прикрива. Вие задръжте един при себе си.

— Добре — каза Стивън. — По-добре вземи Бърн. — Видя ги как тръгнаха нагоре и се обърна към Хънт, който седеше на пода на тунела, прегърнал коленете си, и тихо мърмореше.

— Тоя тесен участък, през който минахме току-що, ами ако го взривят? Няма да можем да се върнем. Блокирани сме.

Стивън седна до него.

— Слушай — каза той, — не мисли за това. Тук сме само за два часа, докато нашите хора поставят експлозивите. Два часа ще минат като нищо. Мисли колко бързо се изнизват. Мисли как понякога ти се е искало да са по-дълги. Това е колкото един футболен мач, долу сме вече от половин час. — Стискаше ръката на Хънт. Установи, че докато му говореше, помагаше и на себе си да преодолее собствения си страх.

— Мразите ли швабите? — попита Хънт.

— Да — отвърна Стивън. — Погледни какво са направили. Виж света, който създадоха, превърнаха го в истински ад. Бих ги избил всичките, ако можех. — Хънт заплака. Скри лице в дланите си, сетне го обърна към Стивън. Имаше приятни открити черти, плътни устни и гладка кожа. Умоляващото му уплашено лице беше обрамчено от големите му загрубели отрудени ръце, покрити с белези от порязвания и изгаряния от безбройните задачи.

Стивън поклати отчаяно глава и протегна ръка. Хънт я обви с дланите си и започна да плаче с глас. Примъкна се до Стивън и облегна главата си на гърдите му. Стивън почувства как дробовете на Хънт се свиват и разпускат с всеки един от стоновете, които разтърсваха тялото му. Надяваше се да успее да се разтовари от ужаса, който се беше натрупал в него, но след минута риданията му се усилиха. Стивън го отблъсна и вдигна пръст пред устните си. Хънт отпусна лицето си на пода и се опита да заглуши плача си. Стивън чуваше приближаващи се стъпки пред тях. Появи се високият Бърн, който макар и превит на две, все пак вървеше. Дъхът му, миришещ на тютюн, лъхна Стивън в лицето.

— Фрицовете са копали през нашия тунел. Файърбрейс е на трийсет метра напред и се ослушва. Каза, че трябва да отидете.

Стивън преглътна.

— Добре. — Хвана Хънт за раменете и го разтърси. — Сега ще изтрепем малко германци. Ставай. — Хънт застана на колене и кимна.

— Да вървим тогава — обади се Бърн.

Тримата потънаха още по-дълбоко в тъмнината. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, където Джак беше приклекнал с долепено до стената ухо. В края на укрепения с греди тунел видяха дупка с неправилна форма, през която немските сапьори бяха влезли.

Джак сложи пръст на устните си, произнесе без глас „фрицовете“ и посочи към дупката. Тишина. Стивън наблюдаваше лицето на Джак, докато той се вслушваше. Носеше избеляла риза, ръкавите му бяха навити, а платът беше подгизнал от пот. Обръснатият му широк тил беше настръхнал.