Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Толкова самотна.
Не исках да си тръгвам оттук.
Но се сетих за погледа на Джордж Хаксли, отчаянието в гласа му. По една или друга причина трябваше да бързам. Затова се изправих и погледнах надгробния камък още веднъж.
— Ще се върна — казах й. — Обещавам.
Не беше трудно да открия двата явора, за които Джордж Хаксли говореше. Те се бяха наклонили един към друг и бяха направили нещо като порта, водеща към една пътека.
Разтреперих се, когато погледнах към гигантската планина. Никога не съм се страхувала от гората, но планината беше нещо друго. Тя е голяма, пуста и могъща. Просто стои там, сива и черна, и е невъзможно да я преместиш или да я промениш. А аз търсех някакъв процеп, който щеше да ме отведе до пещера, която никой не беше виждал или посещавал в продължение на много, много години.
С какво всъщност се бях захванала?
Пещерата можеше да е навсякъде. Можех спокойно да мина покрай нея, без да я забележа. Колко голям беше шансът да постигна нещо друго, освен болки в краката от вървене? Откъде трябваше да започна да търся?
Просто щях да следвам пътеката, щях да видя накъде води. Това каза и Хаксли. Следвай пътеката и намери собствения си път. Каквото и да означаваше това.
Ходех в равномерно темпо, докато се оглеждах на всички страни. Имах чувството, че вече съм била тук. И може би бях — в съня си.
Застудя. Започнах да се изморявам. Първоначално си мислех, че стръмните хълмове са виновни, но когато забелязах, че зрението ми също се влоши, разбрах, че суперсилите ми са на път да изчезнат. Скоро след това краката ми натежаха като олово. Същото се отнасяше и за раницата на гърба ми.
Опитах се да си кажа, че трябва да се стегна, че няма нищо лошо в това да си уморен, че трябва просто да правя достатъчно почивки и да не мисля, че съм уморена, и тогава всичко ще мине добре. Това ми помогна малко, успях да продължа да вървя през една малка гора. Скоро след това тревата и пътеката бяха заменени от камъни. Спрях и се огледах наоколо. Два големи дъба, разположени точно един до друг, хвърляха дебели сенки върху планинския пейзаж.
Не бях сигурна къде започваше или свършваше Маунт Хороу. Една дълга редица от планини се извисяваше пред мен, а между тях имаше тесни долини.
Тъкмо щях да продължа да вървя, когато се препънах в един камък и паднах напред. Коляното ми се удари в земята и като че ли целият ми крак се парализира. Не можех да се изправя. Стоях и се опитвах да не мисля за болката, не исках в никакъв случай да звъня за помощ. Легнах на земята, за да си почина малко.
Едва сега забелязах, че е започнало да се стъмва. На небето вече блещукаха звезди. Като че ли целият Космос се бе приближил. Усетих колко приятно е просто да лежиш и да гледаш нагоре, да чакаш тъмнината да те обхване и нощта да дойде. Но не можех, трябваше да продължа, затова малко по-късно, когато коляното ми позволи това, се изправих. Кратката пауза ми се отрази добре. Бях си възвърнала част от силите.
Пътеката се извиваше покрай планината, слизаше в малка долина и извеждаше от другата страна, където се разпростираше морето. Като че ли натиснах някакъв превключвател. Вятърът ме посрещна с пронизващ студен въздух. Продължих по пътеката, минах покрай няколко планински процепа, от които падаше вода, но беше невъзможно да се покатеря до тях. Или бяха твърде тесни, или водата течеше толкова бързо, че веднага щеше да ме отблъсне.
Нямах нужда от фенерче, въпреки че носех едно в раницата си. Изгрялата луна беше перфектната светлина.
Нямах представа колко дълго съм вървяла, но започнах да чувствам, че отново оставам без сили. Въпреки това успях да измина цялата пътека покрай планината. Когато двата големи дъба изскочиха наново пред мен, разбрах, че съм била тук и преди. Че тук се препънах, паднах и се ударих.
Отчаяна, седнах върху един камък.
И без всякакво предупреждение нещо ме прободе в корема. Почувствах силна болка, каквато не бях изпитвала никога досега. Болеше ме толкова много, че пропълзях до единия дъб, където имаше малко трева, и легнах там. Не знаех какво се случва, очите ми се напълниха със сълзи, а междувременно забелязах, че става все по-тъмно и по-тъмно около мен.
След това вече не чувствах нищо.
Танцувах във въздуха, разпервах ръце, ритах с крака. Дъбовете се извиваха и превиваха, клоните се биеха едни в други, а листата и жълъдите падаха по земята. Но аз не се интересувах от това. Просто се реех.
В тъмнината.
Сама.