Зло наследство
- Автор: Энгер Томас
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-231-4
- Переводчик: Ясна Мускова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Зло наследство». Краткое содержание книги:
Майсторът на скандинавския трилър Томас Енгер се завръща с роман, адресиран към младата публика. Фентъзи трилър за неразрушимите семейни връзки, за дълбоко пазените тайни, които рано или късно излизат наяве, и крайностите, до които сме способни да стигнем, за да спасим най-близките си хора.
На пръв поглед Джули Мур е обикновено петнайсетгодишно момиче, което живее с дядо си в стопанството Удсвю, в покрайнините на малкия английски град Холоуей. Но всъщност животът на Джули е низ от трагични събития: когато е на една година, баща й изчезва мистериозно, а по-късно е обявен за мъртъв. Това нанася на майка й тежка психическа травма и тя е приета в психиатрично заведение. Впоследствие младото момиче е принудено да се справя само с многото отговорности вкъщи, а в училище трябва да търпи подигравките на своите съученици. Единствената й опора са най-добрите й приятели Маргарет и Глен, които винаги се опитват да й помогнат и да я защитят.
Но един ден по време на разходка в гората Ухурия Джули намира тайнствен вълшебен предмет, приличащ на химикалка, който преобръща живота й. Тя се сдобива с неподозирани сили — и физически, и ментални, които отварят вратите към отдавна заровени семейни тайни. Разбулването на истината за мрачното минало на семейство Мур обаче крие много опасности както за самата Джули, така и за най-близките й хора. Не след дълго около тийнейджърката започват да се случват странни и заплашителни неща — жестоки престъпници влизат с взлом в дома й, единственият учител, на когото се доверява, и дядо й биват убити, а тя самата е подложена на непрестанни преследвания. Оказва се, че злото не може да бъде скрито, особено когато се предава по наследство, и Джули трябва да е готова на най-голямата жертва, за да се изправи срещу зловещата му сила.
Книгата е наградена с Uprisen за роман на годината.
Кимнах.
— Северното сияние се появява далеч на север, най-вече в Норвегия, на север от Северния полярен кръг. Но веднъж на много години се случва да го видим и по на юг в Европа.
— Значи червеното на картината е северно сияние?
— Аурора Бореалис — каза той с висок и внезапно ясен глас. — Много хора смятат, че Галилео Галилей първи е дал име на този феномен през XVII век. Означава „северната сутрешна червена светлина“.
— Но аз си мислех, че северното сияние е зелено, синьо или и двата цвята едновременно?
— По принцип високо на север е такова, но не и ко-гато може да се види тук, на островите. И точно това е станало на 6 юни 1866 година. Случвало се е и още няколко пъти след това.
— Мислите ли, че северното сияние може да обясни какво се е случило с Верна Мур през онази вечер?
— Трудно е да се каже, но във всеки случай не бих го изключил. Знаеш ли какво причинява северното сияние?
Замислих се, опитах се да чуя гласа на Чарлз Фрогъл в главата си.
— Не е ли Слънцето?
— Точно така. Слънцето излъчва светлина и топлина — цялата основа за живот на Земята. Но както има вятър на Земята, така има и на Слънцето. Ветровете там се наричат слънчеви ветрове. Те изпращат електрически заредени частици към Земята и когато тези частици навлязат в земната атмосфера, те се сблъскват с газовете в нея. Тези сблъсъци пораждат огромно количество енергия и по този начин възниква северното сияние.
— Но как тогава северното сияние получава различни цветове?
— Зависи от това на каква височина в атмосферата възниква феноменът. Различните атмосферни газове имат различни цветове. Но едно нещо е сигурно: трябва да проявяваме респект към северното сияние. В ескимоската митология северното сияние се е смятало за посредник между живите и мъртвите. Друг мит казва, че северното сияние всъщност представлява мъртви души, които танцуват по небесната сфера. Говори се, че хора, дори малки градове, са били изсмукани в Космоса заради северното сияние. Дали нещо от това е вярно, не знам.
Преместих се малко по-напред върху стола.
— Дядо ми беше убеден, че Червената дама може да ни каже къде е била създадена химикалката, може би дори по какъв начин. Последното нещо, което направи, преди да умре, беше…
— Какво каза току-що?
— Хм? Кое?
— Спомена някаква химикалка.
— Магическата химикалка. Цялото ми пътуване започна заради нея. Дядо не ви ли е разказвал за нея?
— Не.
Видях, че Хаксли размишлява напрегнато. След това извика:
— Диана!
Диана влезе в стаята.
— Да?
— Ще те помоля за още една услуга.
57
Последвах Диана навън до една колиба, разположена точно до главната къща, и веднага разбрах, че Хаксли е същият като дядо — не изхвърляше нищо, никога не го бе правил. Вътре имаше толкова неща, че човек едва можеше да си намери място, на което да стъпи. Чекмеджетата и сандъците бяха пълни с винтове, гайки, стари и нови кутии с боя, метли, шишета с ацетон, лепило. Върху един рафт имаше всякакви спрейове срещу комари, дрелки с различна големина, върху друг имаше фасонки, закачалки. Освен тях имаше още кошове със стари работни дрехи, стар диван, менгеме, кофи с камъни и не на последно място — беше пълно с дърва.
Диана седна върху един стол пред бюрото и издърпа едно чекмедже.
— Той каза, че е тук — измърмори тя и започна да рови, да вади документи, стари вестници, малки сандъчета, кутии, рамки за снимки и други вехтории.
— И трябва да е имал предвид това — каза тя, извади една химикалка и ми я показа.
Не вярвах на очите си.
Беше същинско копие.
Беше толкова идентична, че ако не бях оставила своята собствена химикалка в Холоуей, щях да си помисля, че това е тя.
Диана ме погледна с въпросителен поглед.
— Какво е това всъщност? — попита.
— Не знам със сигурност — отговорих. — Може би трябва да отидем да питаме господин Хаксли?
— Някога използвахме тази химикалка в семейството ми — изкашля се Хаксли, след като отново изпрати Диана в кухнята, — когато трябваше да се отървем от лоши неща и да върнем на тяхно място добрите.
Той взе химикалката, погледна я и я завъртя напред-назад.
— Значи някой от семейството ви я е направил?
— Научих се от баща си, а той от своя. И така знанието се предава от един на друг. Да, мисля, че ако не греша, тази химикалка съм направил самият аз.
— Но… как действа?
— Действа така, както искаш да действа. Можеш да пишеш с нея, да рисуваш. По принцип я използвахме, за да напишем нещо, което искахме да се случи. След това трябваше да изгорим листа и да заровим пепелта, за да освободим енергиите.