Вечната маска на смъртта [bg]

— Къде са те? — попита Ливия.

— Кои къде са? — попита Клавдия, върна се и се сви до нея.

— Нощните стражи. По-рано тази вечер минах край тях. Няма да са далеч.

По гърба на Клавдия се стече студена струйка пот. Тя продължаваше да се взира в тунела. Сега Муран крещеше предупреждения.

— Разкажи ми какво стана! — настоя Клавдия.

— Точно както миналата нощ! — отвърна Ливия, докато почистваше мръсотията от лицето си. — Избрах си улици по-наблизо до „Магариците“. Отначало ме беше страх, но повечето от онези, които доближаваха до мен бяха доста срамежливи. Младо момче, което искаше да ме опипа, старец, който се опитваше да си върне младостта, и разбира се, обичайните пияни грубияни. Тази вечер избрах същите улици и започнах да обикалям. Онова малко момче, което излезе ли? Бях говорила с него по-рано. Приличаше на сина, който имах някога. Улиците бързо опустяваха. Е, с изключение на просяците и крадците, но те не закачат…

— Разбира се, че не закачат! — съгласи се Клавдия. — Познават добре съдържателката на вашия дом! Тя си има свои побойници, които не позволяват волности от какъвто и да било вид. Продължавай!

— Тази вечер не беше по-различно — продължи Ливия. — Стигнах до площада и си измих ръцете във водата. Минаха двама нощни стражи. Аз продължих да обикалям.

— Как изглеждаха? — попита Клавдия. — Как изглеждаха нощните стражи?

— Държаха се арогантно. Единият имаше гадно лице, зад което се крие гадна душа, срещала съм такива и в Тулиевия затвор, и другаде. Аз съм Ливия от Тулиевия! — засмя се тя на собствената си шега. — Както и да е, тази вечер имаше малко клиенти. Помислих да намина към „Магариците“, да помоля за чаша вино и да приседна малко, но изведнъж чух шум и някой ме повика по име. Тръгнах по улицата, пред входа на един проход стоеше мъж. Беше облечен като императорски офицер, носеше шлем и плащ. Той отвори шепата си. Видях повече сребърни монети, отколкото някога са ми били предлагани. Сега разбрах как са били подмамени онези момичета. Забравих за опасността! Той ме поведе нататък. Каза ми какво иска, после ме блъсна към стената и нареди да коленича пред него. Изглежда, опипваше поличката си, за да я повдигне. Виж какво, Клавдия, била съм в затвора, където няма светлина, няма пламъци, няма свещи, нито фенери или маслени лампи. Очите ти се нагаждат към тъмнината. Не бях нито нервна, нито изплашена. Онова, което офицерът искаше да му направя… Е, тъмничарите в Тулиевия искаха същото… После чух шум надолу в тунела откъм дясната ми страна. Бързо се обърнах и видях, че друга сянка тича към мен. Значи, не беше един, бяха двама мъже, и вторият означаваше опасност. Държах камата си в торбичка, скрита в гънките на туниката ми. Изправих се. Казах ти, че започна да ми се повръща, не исках да го правя. Офицерът се опита да ме сграбчи. Забих камата в него и после надух свирката. Двамата щяха да избягат, обаче нанесената от мен рана явно е била сериозна…