Белязана [bg]

— Не трябва да оставаме тук! — обърна се към Мин. — Останем ли, вероятно ще ни намерят скоро. Все пак спахме. Може да са минали дни. Елитните може да са току до нас. Нищо не пречи да тръгнем на юг. Какво ще кажеш?

Интересът на Мин бе изцяло съсредоточен върху остатъците от храната на Миранда. След като ги погълна, все едно й беше какво щеше да прави, стига да беше заедно с приятелката си. Докато животинката мляскаше щастливо, Миранда й завърза огърлицата. В крайна сметка си я бе заслужила. Нишката бе привързана около врата й достатъчно здраво, за да не се изхлузи или да се оплете. Мин изглеждаше доволна, разклащайки леко врат, за да почувства тежестта, преди да сграбчи шлема и да покаже, че е нетърпелива за следващи подвизи.

Отново поеха на път. Последвалите няколко дни предложиха изтощителна рутина. Спяха през сравнително топлите часове на деня. След ставане Мин донасяше храна за Миранда и евентуално за себе си, ако бе гладна. Сетне следите от огъня биваха унищожени или скрити и двете се отправяха с бърза крачка на юг. Непрогледната гъстота на гората гарантираше, че дори и Елитните да претърсват неспирно, нямаше да се натъкнат на следи от Миранда или дракона й с дни. Веднъж открият ли търсеното, щяха да я проследят лесно, но тя се уверяваше, че докато е предпазлива и продължава пътуването си на юг, ще остане извън досега им.

Определена благословия и проклятие на избраната от тях посока бе фактът, че вятърът винаги духаше в гръб. От това имаше полза, тъй като не им обрулваше лицата и не затрудняваше вървенето. Но Мин щеше да се побърка от миризмата на Елитните, носена от постоянния вятър. Неспокойствието на дракончето се превърна в индикатор колко близо се намират войниците. Когато възбудата й прераснеше в бранителност, време бе да ускорят крачка. По този начин преследвачите биваха държани поне извън видимост. Макар да бяха постоянна заплаха, Миранда скоро установи, че съществува и друг, по-настоятелен проблем.

Откритите преди стъпки ставаха все по-многобройни и леко по-пресни. Миналата по-рано група бе следвала същия път. Ако можеше да разсъждава спокойно, девойката щеше да тръгне в друга посока, за да избегне неприятности. Но не можеше да направи такъв избор. Интуицията, отвела я дотук, само се бе усилила. Към каквото и да я отвеждаше, трябваше да го открие, ако не искаше да полудее от догадки.

Сякаш постоянното напрежение не бе достатъчно, а спането върху студената и често влажна твърд влияеше на здравето й. Сковаността в мускулите й, сполитаща я през почивката, се задържаше все повече с всеки изминал ден, а на моменти дишането й ставаше хрипливо. Знаеше какво означава това. Поне веднъж годишно започваше да се чувства така. Това предшестваше дълга болест.

Миранда се подсмихна. Не и този път. Знаеше думите, които щяха да я излекуват, но бе предупредена да не цели болест, която още не е напреднала достатъчно. Ако дадено тяло бъдеше излекувано прекалено бързо и твърде често, щеше да отслабне и в крайна сметка да престане да се бори със собствени сили срещу болестта, бе й казал Уолоф. Той твърдеше, че множество чародеи, останали живи далеч над определеното от природата, бяха умрели точно по тази причина. Миранда реши, че щом се появи неизбежната раздираща кашлица, щеше да се излекува. Това щеше да даде на тялото й достатъчно време.