Белязана [bg]

Девойката застина от ужас. Не можеше да стори нищо. Водачът щеше да я настигне след отрицателно време. Оглушителен гръм я изтръгна от вцепенението и накара Вихробяг да се втурне напред. Мин бързо се стрелна на свой ред. По някакъв начин въпреки дългото бягане, младото драконче все още бе в състояние да поддържа предишната си скорост. Миранда стисна амулета си.

Не разполагаше с избор. Времето за магия бе настъпило. Подобрения като тези на Елитните не бяха част от обучението й, но заклинанията за целение и възстановяване щяха да вдъхнат на животното й сила и енергия, много по-големи от многодневна почивка.

Насочи ума си в най-чистата концентрация, която позволяваха обстоятелствата, и започна да изрича заклинанията. Едно за отстраняване на умората, още едно за облекчаване на болката. След още няколко Вихробяг търчеше с пълна скорост, но Миранда се чувстваше много по-зле. Едва й оставаше достатъчно воля да се задържа върху седлото. Бавно се обърна, за да види на какво разстояние се намираше врагът. Вече ги деляха не повече от сто крачки, а дистанцията намаляваше неумолимо. Миранда затвори очи и се замоли. Вече нищо не зависеше от нея. Всичко бе в ръцете на съдбата. А може би не.

Мин се обърна. Зъбите й още стискаха шлема, затова избълва огнена струя от ноздрите си. Вражеският кон се паникьоса и не можа да запази контрол заради неестествената скорост. Кон и ездач се търколиха на земята. Мин изпусна сдъвкания шлем и впери очи върху новия трофей. С мощно отхапване изтръгна шлема от главата на елфа. Конят, полудял от страх, избяга в бесен галоп. Миранда я повика и Мин се впусна да я догони, сдобила се с нов шлем, оставяйки разгневения и замаян войник зад себе си. Елфът проследи с поглед отдалечаващата се двойка, но не можеше да направи нищо. Поне за момента бяха в безопасност.

С течение на нощта Миранда бавно се възстанови достатъчно, за да поднови заклинанията си. В един момент дори Мин не можеше да поддържа същата скорост като мистично подпомогнатия кон. Скочи на гърба на Вихробяг, но това не забави животното, както се бе страхувала Кая. Напротив, досегът на драконовите лапи мотивираше коня по-добре и от най-настойчивото пришпорване.

По видело гората, която трябваше да е на още един ден път, се изправи пред тях. Такива бяха възможностите на неуморяващото се животно. Разбира се, пощадилото го изтощение бе чувствано от ездача. Миранда едва се държеше будна, всяка крачка заплашвайки да я събори от седлото. Докато напрягаше сили да остане в съзнание, също така напрягаше и ума си. Онзи войник, жената елф. Някога, някъде я бе виждала и преди. Образът на лицето й се бе запечатал в съзнанието на Миранда. Отпреди много време.