Александрийската връзка [bg]

Не уцели, но изсвистяването на куршума разколеба за миг нападателите му, което бе достатъчно, за да се прицели и да улучи мъжа отпред. Той извика и падна на пода. Вторият скочи в търсене на прикритие, но Малоун успя да стреля още веднъж. Преследвачът му доста пъргаво се върна към входа. От падналия шуртеше кръв и оформяше яркочервена локва върху белия мрамор.

Чуха се нови изстрели. Въздухът бе наситен с миризмата на барут.

В пистолета на Хаддад имаше още пет куршума, но Малоун разполагаше и с още един пистолет. Може би още пет. Видя страха в очите на Пам, но тя успяваше да запази самообладание.

Чудеше се дали да не се върнат в салона. Ако барикадираха с мебели двойните врати, можеха да си спечелят няколко минути, така че да избягат през прозорците. Но бяха на втория етаж, което щеше да създаде допълнителни пречки. Все пак, това бе единственият им шанс, освен ако мъжете под тях не излезеха от прикритието си, за да успее да ги уцели. Малко вероятно.

Единият от мъжете притича до подножието на стълбите. Другият прикри движението си с четири изстрела, които отскочиха от стената зад тях. Малоун бе принуден да пести куршумите си и не можеше да си позволи да стреля, докато не бе сигурен в мишената.

И тогава разбра какво се опитват да направят.

За да стреля по единия, трябваше да се подаде иззад колоната, но така щеше да стане лесен прицел за другия. Затова предприе изненадващ ход и пренебрегвайки опасността отляво, скочи вдясно и стреля в червената пътека пред краката на нападателя си.

Мъжът скочи от стълбището и се скри.

Пам протегна ръка към рамото си и той видя кръв. Раната й се бе отворила от многото резки движения. Сините й очи бяха широко разтворени, изпълнени с ужас.

Нови два изстрела проехтяха във фоайето. Без заглушител. Голям калибър.

После настъпи тишина.

— Здравейте — извика мъжки глас.

Малоун надникна иззад колоната. В подножието на стълбите стоеше висок мъж с пясъчноруса коса. Имаше широко чело, къс нос и кръгла брадичка. Беше облечен в джинси, памучна риза и яке.

— Стори ми се, че имате нужда от помощ — каза новодошлият, стиснал пистолет в дясната си ръка.

Двамата нападатели лежаха на пода, а върху мрамора бавно се отцеждаше кръв. Непознатият явно стреляше добре. Малоун се показа иззад колоната.

— Кой сте вие?

— Приятел.

— Простете скептичността ми.

— Не мога да ви виня. Така че, ако предпочитате, стойте си там и изчакайте полицията. Може би ще успеете да дадете обяснение за трите трупа.

Малоун чу отдалечаващите се стъпки. После се сети нещо.

— Ами чистачите? Защо не са дотичали още?

Стъпките спряха.

— Защото са на горния етаж, в безсъзнание.

— Ваша работа ли е?