Александрийската връзка [bg]

Значи трябваше да открият салона.

Той поведе Пам към един от изходите, водещ към величествено фоайе, достойно за катедрала, с изящни арки. Любопитна бе тази смяна в стила и дизайна. По-бледата светлина смекчаваше очертанията на мебелите. В една от арките забеляза бюст.

Тръгна на пръсти по мраморния под, стъпвайки внимателно с гумените си подметки, и разпозна лицето на Томас Бейнбридж. Бе като издялано от камък, челюстта — стегната, носът — подобен на клюн, очите — студени и присвити. Според написаното от Хаддад Бейнбридж се интересувал от наука и литература, а бил също и колекционер — събирал картини, книги и скулптури с изключителна пресметливост. Бил обаче и авантюрист, пътувал до Арабия и Близкия изток по време, когато и двете места били толкова познати на западния свят, колкото и луната.

— Котън — прошепна Пам.

Малоун се извърна. Беше се спряла пред една масичка с наредени върху нея брошури.

— План на къщата.

Той се приближи и грабна една брошура от купчината. Бързо откри стаята с надпис САЛОН и посочи:

— Натам.

Машината за полиране на пода и радиото продължаваха да се надпяват на горния етаж.

Излязоха от мрачното фоайе, тръгнаха по широките коридори и накрая стигнаха ярко осветена зала.

— Уха! — възкликна Пам.

Малоун също бе впечатлен. Огромното пространство напомняше входното помещение в двореца на римски император. Поредният стряскащ контраст спрямо останалата част от къщата.

— Това място е като увеселителния парк „Епкот“ — възкликна той. — Всяка стая е от различна епоха и държава.

Ярката светлина на полилея осветяваше бели мраморни стълби с тъмночервена пътека по средата. Стъпалата водеха право към перистил с йонийски колони. Плетеница от ковано желязо свързваше колоните от розов мрамор. Множеството ниши и на двете нива излагаха на показ бюстове и скулптури като в музейна експозиция. Малоун вдигна очи нагоре. Таванът бе достоен за катедралата „Св. Павел“.

Той поклати глава. Нищо във фасадата на имението не намекваше за подобен разкош.

— Салонът е нагоре по тези стълби — каза той.

— Имам чувството, че отиваме на прием у кралицата — каза Пам.

Тръгнаха по елегантната пътека по незащитените с перила стъпала. На върха масивна двойна врата се отваряше към притъмнена стая. Малоун щракна ключа и светлината на полилея, изработен от животински бивни, разкри претъпкан с износени, но очевидно скъпи мебели салон, чиито стени бяха облечени в бледозелено кадифе.

— Не бихме могли и да очакваме друго — отбеляза той — след онова, което видяхме.