Паралелни светове

— Да тръгваме — подкани той. — Време е да потегляме.

— Но, Джей, настъпва нощта.

— Зная. Ако на острова има нещо, ще забележим светлина. От хълма. Ако не видим нищо, ще се върнем тук. На сутринта отново ще огледаме.

— Джей — каза тя, — все едно сме на пикник.

— Не виждам връзката.

— Е, огънят, яденето на открито и…

— Забрави за това — посъветва я Уикърс.

Тръгна напред, а тя след него. Нощните птици грациозно се плъзгаха над главите им. В далечината се разнесе лай на енот. Около храстите кръжаха облаци светулки.

Изкачваха се по нисък, но стръмен хълм и когато стигнаха на върха, видяха светлини в далечния край на острова.

— Ето ги — посочи Уикърс. — Така си и мислех, че ще ги намеря именно там.

— Далече е. Да не би да се наложи да вървим пеш?

— Може би няма.

— А как…

— Ти си телепат — подсказа й Уикърс.

Тя кимна.

— Опитай, поговори с някого оттам — настоя Уикърс и си спомни как поклащайки се в люлеещия се стол, Фландърс обясняваше, че за телепатията разстоянията нямат значение — миля или светлинна година, разликата е почти нулева.

— Мислиш ли, че ще мога?

— Не зная — отговори Уикърс. — Нали не искаш да ходиш пеш.

— Не, много е далеч.

В сгъстяващия се мрак, те мълчаливо гледаха малкото островче светлина. Той се опита да си представи разположението на сградите. Ето там, на древната земя стоеше Рокфелер-център, по нататък се бе разпрострял централният парк, от другата страна, на завоя на Ийст Ривър — старата сграда на ООН. А тук имаше само дървета и трева и нито намек за стомана и бетон.

— Джей, — пошепна Ан с треперещ от вълнение глас.

— Да.

— Струва ми се, че напипах някого.

— Мъж или жена?

— Не. Като че ли е робот. Да, той потвърждава, че е робот. Той обещава да изпрати някого, не, нещо за нас.

— Ан…

— Помоли да ги изчакаме тук. Те ще пристигнат ей сега.

— Ан, попитай ги могат ли да направят филм?

— Филм ли?

— Разбира се. Кино. Имат ли камера и лента?

— Но защо?…

— Попитай. Имам идея как да победя Крофърд.

— Джей, нали няма да се върнеш там!

— И още как! — възкликна Уикърс.

— Джей Уикърс, няма да те пусна!

— Не можеш да ме задържаш — възрази Уикърс. — А сега да седнем и да почакаме.

Седнаха един до друг.

— Ще ти разкажа една история — подхвана Уикърс. — За едно момченце. Наричаше се Джей Уикърс и беше много, много малък…

Изведнъж се спря.

— Слушам те — обади се тя. — Продължавай.

— Друг път. Ще ти я разкажа по-късно.

— Защо? Искам да я чуя сега.

— Само не на тази лунна светлина — промълви Уикърс. — Не е време за това.

С усилие на волята той огради своите мисли и съзнание от още неумелата Ан и след това си позволи да помисли: „Мога ли да й разкрия, че сме по-близо един до друг, отколкото предполага, че сме произлезли от един живот и ще се върнем в едно тяло, че никога няма да можем да се обичаме?“

Тя се притисна към него, сложи глава на рамото му и се загледа в небето.

— Нещата се изясняват — прецени тя. — Не всичко изглежда толкова странно. И като че ли е вярно. Ново, но вярно. Този друг Свят и нашите способности и странните спомени…