Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
— На китайски се нарича „пайцу“. На монголски — „гереге“.
Три озадачени лица се вдигнаха към него. Вигор кимна към предмета.
— На съвременен език това е ВИП паспорт. Пътник с такъв „документ“ можел да поиска и щял да получи коне, храна, мъже, лодки и какво ли още не навсякъде в земите, управлявани от Кублай хан. Отказът да се изпълни подобна молба се наказвал със смърт. Ханът давал такива паспорти на личните си пратеници.
— Супер — каза Ковалски и подсвирна, но ако се съдеше по блясъка в очите му, не толкова историята, а златото беше повод за страхопочитанието му, реши Грей.
— И тримата Поло са разполагали с такъв паспорт? — попита Сейчан.
— С три всъщност. По един за всеки. За Марко, за баща му и за чичо му. Има и един анекдот за тези паспорти. Много популярен. Когато тримата Поло се върнали във Венеция, никой не ги познал. Пристигнали мръсни, уморени и само с един кораб. Приличали на просяци. Никой не вярвал, че са отдавна изчезналите мореплаватели. Когато стъпили на брега тримата разпорили шевовете на дрехите си и от тайните джобове се изсипало съкровище от изумруди, рубини, сапфири и сребро. Сред другите скъпоценности били и трите златни „пайцу“, които са описани в големи подробности. Ала тази история е последната, която споменава златните паспорти. След това те изчезнали безследно. И трите.
— Броят им е същият като на ключовете към картата — отбеляза Грей.
— Този къде го намерихте? — попита Сейчан. — В някой от ватиканските музеи?
— Не. — Вигор почука с пръст по разтворената тетрадка с ангелските символи. — С помощта на един приятел го намерих под мраморната плоча, на която беше гравиран този надпис. Под мрамора имаше тайник.
„Също като при разпятието на Агреер — осъзна Грей. — Погребано в камък“.
Сейчан изруга тихо, ядосана, че и този път разковничето е било току под носа й.
Вигор продължи:.
— Вярвам, че това е един от трите „пайцу“, връчени на Марко и роднините му. — Вдигна очи и ги изгледа. — Вярвам също, че това е и първият ключ.
— Значи идеята за Хагия София… — подхвана Грей.
— Води към втория ключ — довърши Вигор. — Още два липсващи паспорта, още два липсващи ключа.
— Но откъде сте сигурен? — попита Сейчан.
Вигор обърна златното кюлче. Там имаше една-единствена буква, затова пък гравирана детайлно. Буква от ангелската писменост.
Вигор почука с пръст по буквата. — Това е първият ключ.
Грей разбра, че монсеньорът е прав. Вдигна поглед към масивната църква отсреща. Хагия София. Вторият ключ сигурно беше скрит там, но сградата беше огромна. Беше като да търсиш златна игла в купа сено. Можеше да отнеме дни. Вигор, изглежда, усети насоката на мислите му. Вече пратих човек да огледа църквата — специалистът по история на изкуството, който ми помогна с ангелската загадка в Кулата на ветровете.
Грей кимна. Погледът му се спря отново на ангелския символ, но мислите му бяха другаде. Не можеше да се отърси от тревогата си за Монк и Лиза. Бяха попаднали в центъра на бурята. И ако не измислеше как да се свърже безопасно с Вашингтон, може би имаше друг начин да помогне на приятелите си — като стигне до края на тази загадка преди Гилдията.
Да намери Града на мъртвите и да открие лекарството.
Преди да го е направила Гилдията.
Загледа се в изгрева и си спомни думите на Вигор как Истанбул бил мястото, където Марко пресякъл границата между Азия и Европа. Още от основаването си древният град беше един от основните кръстопътища на географския свят. На север лежеше Черно море, на юг — Средиземно. Помежду им се лееше Босфорът, централен търговски и мореплавателски маршрут. Но което беше по-важно от гледна точка на историята, Истанбул се простираше на два континента. Единият му крак беше в Европа, другият — в Азия.
Същото можеше да се каже за мястото на града в потока навремето.
Единият му крак беше в настоящето, другият — в миналото.
Вечно на кръстопът.
Което в някаква степен можеше да се каже и за самия Грей.
Още разсъждаваше върху всичко това, когато се чу тих телефонен звън. Вигор се обърна, бръкна в един от предните джобове на раницата си и измъкна телефон. Погледна изписания на екранчето номер, свъси вежди и каза:
— Вашингтонски код.
— Сигурно е директор Кроу — предупреди го Грей. — Не му казвай нищо. И гледай разговорът да е възможно най-кратък, за да не го проследят. Даже е редно да извадим след това батерията на телефона, за всеки случай.
При тази проява на параноя Вигор завъртя очи и вдигна капачето на телефона.
— Pronto.