- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
В писмото, което той предаде на Кнехт от името на колегията, се съобщаваше накратко, че за отдих, както и за разговори с ръководството му се позволява да се върне в отпуск и че в най-скоро време го очакват във Валдцел. Нека не се съобразява със завършването на текущия курс за начинаещи, при условие че абатът не изрази особено желание за това. Поздравява го и старият майстор по музика. Прочитайки този ред, Йозеф се смая и замисли как авторът на писмото Magister Ludi бе стигнал до идеята да включи този поздрав, който бездруго не се свързваше добре със служебното писмо? Трябва да бе имало някаква конференция на цялата колегия, за която бил извикан и старият майстор. Не, не го засягаха заседанията и решенията на възпитателната колегия, но този поздрав го трогна чудно, той му прозвуча необикновено колегиално. Все едно какъв въпрос е занимавал конференцията, поздравът доказваше, че най-висшестоящите по този повод са говорили и за Кнехт. Нещо ново ли му предстои? Дали няма да бъде отзован? И ще бъде ли това издигане, или крачка назад? Но в писмото се говореше само за отпуск. Да, а на този отпуск той искрено се зарадва, с най-голямо удоволствие би тръгнал още утре. Ала трябваше поне да се сбогува с учениците си и да им даде указания. Антон щеше да се натъжи много, че той ще отпътува. Дължеше посещения за сбогуване и на някои от отците. Сега помисли за Якобус и едва ли не, за свое удивление, изпита лека болка в душата си, един трепет, който му каза, че със сърцето си е по-привързан към „Мариафелс“, отколкото сам смята. Тук му липсваше много от онова, с което бе свикнал и което му бе скъпо, но в течение на две години в представите му чрез далечината и отсъствието Касталия бе ставала все по-хубава; в този миг той ясно съзна: това, което притежава посредством отец Якобус, е незаменимо и в Касталия ще му липсва. В момента му стана по-ясно, отколкото досега съзнаваше, какво бе преживял и научил тук и го обзе радост и упование при мисълта за пътуването към Валдцел, за новата среща, за играта на стъклени перли, ваканцията, но радостта му би била по-малка, ако не беше уверен, че ще се върне тук.
Решил изведнъж, той потърси отеца, разказа му, че го отзовават в отпуск и колко сам е изненадан, дето зад радостта си от завръщането у дома и новите срещи вече изпитва предварителна радост, че после пак ще дойде тук, и тъй като тази радост се отнасяше преди всичко за него, многоуважавания отец, събра кураж и се осмели да му изложи една голяма молба: би искал, след като се завърне, ако е възможно, отецът да му преподава поне един или два часа в седмицата. Якобус отклони това усмихнат и отново изреди най-красивите и иронични любезности за ненадминатото многостранно касталийско образование, пред което един прост монах като него можел само да се вкамени в нямо удивление и да клати глава от учудване, но Йозеф вече беше забелязал, че неговият отказ не е сериозно изречен, и когато му подаде ръка за сбогуване, отецът приятелски каза да не се тревожи за молбата си, щом е възможно, на драго сърце ще направи нещо за него, и топло се сбогува.
Кнехт тръгваше с радост за дома, за ваканцията и с увереност в душата, че времето, прекарано в манастира, не бе безполезно за него. На тръгване в собствените си очи изглеждаше като момче, но все пак скоро забеляза, че вече не е момче и младеж; усети едно чувство за срам и вътрешна съпротива, което се обаждаше, щом с някакъв жест, вик или малка детинщина искаше да се поддаде на настроението, че е свободен и изпитва ученическо ваканционно щастие. Не, това, което някога бе естествено и би подействало като облекчение — един волен вик към птиците на дървото, високо подхваната маршова песен или полюшващ се ритмичен танц, — вече не вървеше. То би изглеждало сковано и изкуствено, би било глупаво и детинско. Разбра, че е мъж, млад по чувство и сила, но вече отвикнал да се увлича от момента и настроението, вече несвободен, а винаги бдителен, обвързан и задължен — с какво? С една длъжност? Със задачата да представлява сред братята от манастира своята страна и своя орден. Не, самият орден, йерархията, с която той при внезапното си самонаблюдение откри, че се бе сраснал необяснимо и че се бе включил в нея, отговорността, тази обгърнатост от общото и по-висшето, от която някои млади могат да изглеждат стари, а някои стари — млади, това е, което подкрепя човека и едновременно му ограбва свободата като колчето, към което привързват младата фиданка, то отнема невинността, докато въпреки всичко изисква една все по-ясна чистота.