Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
— И ония като ни бухнат по главите… — мрачно добави второкурсникът Аркашка, чието истинско име бе завинаги забравено поради ниския му ръст.
— Страх ли те е? — подчертано учудено запита Антеро. — Не подозирах. Ще трябва да кажа на Акилина. Знаеш ли, някога моите прадеди в джунглите на Африка са били длъжни да покажат чудеса от героизъм, преди да се оженят.
Аркашка почервеня и се дръпна настрани. Всички знаеха, че той отдавна е безнадеждно влюбен в сестрата на Антеро.
— Твоят наставник ме предупреди — каза Васил. — Преди полета ми каза, че обичаш да вършиш своеволия. Слушай, Антеро, твоята идея може да ти струва дипломата.
— Дипломата не ме интересува — намръщи се негърът. — Такъв шанс няма да се повтори, ако ще и сто години да летя с отряда по контактите. И изобщо от какво толкова се боите? Ще включим защитното поле, ще кацнем тихичко и ще погледнем какво става там. В края на краищата, ние не струваме нищо, ако не се справим с подобна ситуация. Кажи ми какво значение има дали ще провеждаме контакт сега, или след десет години? Ако не успеем да го проведем сега, значи цялото ни обучение е било напразно.
Васил се опита да използува последния коз.
— А ако приложа точка девета от инструкцията?
— Опитай — засмя се Антеро. — Можеш да ме отстраниш от ръководството само ако съм болен или предприемам действия, явно заплашващи кораба и екипажа. Смяташ ли, че тези условия са налице?
Два часа по-късно корабът започна да се спуска по широка спирала към повърхността на планетата.
„Да — помисли Васил. — Ние не трябваше да се приземяваме. Антеро беше прекалено самоуверен. Изложихме се като хлапаци… Като се върнем, ще настоявам непременно да въведат в академията курс по теория на интригите. Всичко стана толкова глупаво… Приземихме се на площада внимателно, без да закачим нито една къща с гравиполето. Населението, естествено, се разбяга. А после — тържествена делегация начело с Бурдан, Ирзал и Нод Карлар. За разлика от нас те бързо се ориентираха в обстановката. Поканиха ни на гости и лесно ни плениха, без да рискуват излишно — една граната с приспивателен газ и край!“
— Защо мълчиш, Васил? — презрително запита Кар. — Няма ли да кажеш нещо?
— Ще кажа — съгласи се пленникът и почука с нокът по пръчката на леглото. Звукът се получаваше ясен, висок. — Ще кажа, че ти си безкрайно глупав, Кар. Нима наистина мислиш, че аз съм в ръцете ти?
Сам в своя кабинет, далече от подземната килия, Кар побледня. Пръстите му се свиха около кристалната чаша.
— Не можеш да се измъкнеш от това място! Освен мене те наблюдават още трима души, между които е началникът на охраната. Само да заповядам и ти ще бъдеш мъртъв.
— И какво от това? — запита Васил.
Той продължаваше да чука с нокът металната пръчка и този звук обтягаше нервите на Кар.
— Престани да чукаш! — опита се да заповяда съветникът. — Ти си в безнадеждно положение и ще трябва да преговаряш с мене.
Пленникът не отговори. Той лежеше неподвижно и от репродуктора долиташе само монотонно, остро чукане. То проникваше направо в мозъка на съветника, изпълваше черепа му, довеждаше го до лудост с упоритата си равномерност.
— Тихо! — изкрещя Кар.
Непоносимият звук продължаваше. Съветникът притисна ушите си с длани, но му се струваше, че дори сега чукането продължава да навлиза в главата му. Той цял трепереше от напрежение. Да става каквото ще, само да се прекрати това мъчение! По-скоро!
— Началникът на охраната!
— Слушам! — отвърна гласът на дебелия офицер.
— Незабавно разстреляйте пленника!
— Но господин съветник…
— Отказвате ли да изпълните заповедта?
— Съвсем не! Слушам, господин съветник.
Кар видя на екрана как вратата на килията се отвори и офицерът влезе вътре. Пленникът лежеше спокойно, а пръстите му продължаваха да чукат по тръбата. Началникът на охраната боязливо спря на прага и дълго се мъчи да измъкне от кобура тежкия пистолет. Най-после го извади, насочи дулото напред и натисна спусъка. От репродуктора долетя трясък, последван от острия писък на рикоширалия куршум. Чукането не спираше.
— Идиот! — изстена Кар. — От два метра не може да улучи! Ще го убия, негодника!
Беше забравил, че думите му достигат килията. Офицерът ужасено се огледа, направи крачка напред и почти опрял дулото в гърдите на Васил, стреля повторно. Тялото на пленника подскочи от удара на куршума. Настъпи тишина, в която Кар потъна като в приятна, топла вана. Вторият и третият изстрел не го смутиха. Успокоен, той стана и изключи екрана, на който лежеше неподвижното, окървавено тяло на Васил.