Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Моето мнение е, че трябва да сключиш договор с този човек — заяви строга на вид жена с лице, носещо белезите на някогашна красота, и прошарена коса, вързана на опашка. Думите й бяха последвани от аплодисменти. Усещането, че сънувам, се усили.
От дъното на помещението към нас пристъпи грациозен млад мъж. С Нануци си размениха няколко думи и младежът извади от джоба си руло овални стикери. На всеки от тях със сребристи букви пишеше „НСП“ — „Не се продава.“
Нануци отлепи един и се наведе над първата картина, след което се извърна към мен и ме изгледа укорително:
— Не сте ги лакирали.
— Ами… май не. — Отново поруменях. — Всъщност… не знам как се прави.
— Дарио, явно човекът е примитивист — отново се обади строгата на вид жена. — Обзалагам се, че рисува най-много от три години; ако греша, ще те поканя на вечеря в „Зория“. — И тя обърна към мен повехналото си, но все още красиво лице.
— Когато и ако се появи нещо, за което да пишеш, Мери, ще ти се обадя — тросна се Нануци.
— Гледай да не забравиш — кимна тя. — Дори няма да питам за името на художника… Виждаш ли какво добро момиче съм? — Тя ми махна и тръгна към изхода.
— Че защо да пита — измърмори Джак и беше съвсем прав. Бях се подписал в долния ляв ъгъл на всяка картина — четливо и старателно, както бях подписвал всички фактури, бланки и договори в предишния си живот. Едгар Фриймантъл.
VII
Нануци приклекна и се зае да залепва стикерите в горния десен ъгъл на платната — на същото място, където обикновено маркират папките с документи. Щом приключи, поведе двама ни с Уайърман към кабинета си. Покани и Джак, ала той предпочете да остане при картините.
Любезният домакин ни предложи кафе, което отказахме, и вода, която приехме. Използвах повода да изгълтам две капсули тиленол.
— Коя е дамата? — попита Уайърман.
— Мери Айър. Ярка фигура в културния живот на Слънчевия бряг. Издава независим и агресивен артвестник, наречен „Булевард“. Обикновено вестникът излиза веднъж месечно, но по време на туристическия сезон — на всеки две седмици. Живее в Тампа — в ковчег, както мълвят злите езици. Новите местни художници са най-голямата й страст.
— Стори ми се доста наблюдателна — отбеляза Уайърман.
Нануци вдигна рамене:
— Мери е голяма работа. Помогнала е на много художници и сякаш винаги е била тук. Оттук идва и значението й за града, в който си изкарваме прехраната благодарение на туристите.
— Ясно — кимна Уайърман. Зарадвах се, че поне единият от нас разбира нещо. — Тя е нещо като меценатка на местните художници.
— Нещо повече — изтъкна Нануци. — Тя е истински експерт. И ние се стараем да я радваме. Стига да можем, разбира се.
Дългокосият мъж кимна.
— По Западното крайбрежие на Флорида художествените галерии са доста популярни. Очевидно Мери Айър го знае и съдейства за процъфтяването им. И ако някоя успешна галерия открие, че може да продава за по десет хиляди долара портрети на Елвис, изработени от макарони, зашити върху кадифе, Мери…
— Ще я направи на пух и прах — довърши Нануци. — За разлика от всичко, което казват префърцунените сноби (ще ги познаете по черните костюми и миниатюрните телефончета), печалбата не е най-важното нещо за нас.
— Олекна ли ви на душата? — попита Уайърман, без да се усмихва.
— Почти. Исках само да кажа, че Мери разбира положението ни. Продаваме хубави неща — поне повечето от нас, — понякога дори истински шедьоври. Правим всичко по силите си да откриваме и налагаме нови художници, но някои от клиентите ни са толкова богати, че това дори им пречи. Имам предвид хора като господин Костенца, който размахва навсякъде чековата си книжка, и дамите, които идват тук с кученца, чиято козина е боядисана в тон с любимото им кожено палто. — Нануци се ухили — бях сигурен, че богатите му клиенти не са виждали тази подигравателна усмивка.
Слушах го като омагьосан. Помогнал ми бе да пристъпя в друг свят.
— Мери пише за всяка изложба, която успее да посети. А посещава много и повярвайте ми, отзивите й невинаги са ласкателни.
— Но повечето са положителни, нали? — попита Уайърман.
— Естествено, защото повечето изложби са на високо ниво. Разбира се, много малко творби са гениални, понеже това по принцип е характерно за туристическите региони, но добрите неща са наистина много. Картини, които да си купиш, да закачиш вкъщи и без капка смущение да посочиш с думите: „Аз съм ги избрал.“