Дума Ки

— Да знаете кой е художникът?

— Аз — промълвих и усетих как се изчервявам. Сякаш бях казал, че миналата седмица съм свалял от интернет голи снимки на актрисата Линдзи Лоуън.

— Поздравления! — похвали ме съпругата му. — Ще направите ли изложба?

Вече всички се взираха в мен. Оглеждаха ме, сякаш бях риба-таралеж и се чудеха дали съм достатъчно прясна за суши.

— Още не знам дали ще ги излижа. Исках да кажа изложа. — Чувствах как лицето ми пламва от притока на кръв. Кръвта на срама, която беше лоша, и кръвта на гнева, която беше още по-опасна. Ако се проявеше, щях да се разгневя на себе си, ала тези хора нямаше да го знаят.

Отворих уста, за да изнеса цяла тирада, но за щастие се овладях. „Трябва да говоря бавно“ — казах си, съжалявайки, задето Рийба не е с мен. Тези хора щяха да възприемат един художник с кукла като нещо съвсем нормално. Вали бяха преглътнали всички дивотии на Анди Уорхол.

„Трябва да говоря бавно. Мога да се справя.“

— Искам да каже, че рисувам отскоро и затова не знам точно каква е процедурата…

„Стига си се заблуждавал, Едгар. Знаеш какво ги интересува. Не картините, а празния ти ръкав. За тях ти си Едноръкия художник. Защо не сложиш край на преструвките и не им кажеш да вървят на майната си?“

Бе абсурдно, обаче…

Обаче всички посетители на галерията се бяха скупчили наоколо. Тези, които допреди малко разглеждаха цветята на госпожица Шачат, се бяха приближили, тласкани от любопитство. Бях виждал как минувачите се тълпят по същия начин, за да надзърнат през оградите на десетки строителни площадки.

— Аз ще ви кажа каква е процедурата — обади се друг мъж с мичигански загар, голямо шкембе и нос, осеян със сини жилчици, издаващи пристрастието му към джина. Носеше пъстра хавайска риза, стигаща почти до коленете му, белите му обувки бяха в същия цвят като педантично сресаната му назад коса. — Съвсем проста е и се състои от два етапа. Етап номер едно — вие ми казвате колко искате да получите за тази картина. — Той посочи към Етап номер две — аз ви написвам чек.

Тълпата се разсмя. Дарио Нануци обаче остана невъзмутим и ми направи знак да се приближа.

— Извинете ме — казах на беловласия.

— Цената току-що се вдигна, приятелю — подхвърли някой на господин Джин Хавайски и всички отново се засмяха. Той също, но май не му беше до смях.

Имах чувството, че сънувам.

Нануци ми се усмихна и се обърна към посетителите, който продължаваха да гледат картините ми.

— Дами и господа, господин Фриймантъл не е дошъл, за да продава картините си. Пожела да чуе мнението на специалист за творчеството си. Моля ви да уважите личното му пространство и да ми позволите да изпълня професионалните си задължения. — „Каквото и да означава това“ — помислих си. — Извинете ме за момент. Госпожица Окойн, господин Брукс и господин Кастелано с радост ще отговорят на всичките ви въпроси относно творбите, които в момента се продават в галерията.