Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Все щях да уловя нещичко — усмихна се той. — Особено след като съм прекарал тук повече от година, къпейки се в… нали се сещаш, лъчите.
— Ще ме придружиш ли в галерията?
— Amigo, не бих пропуснал тази възможност дори да ми предложат всичкия чай на Китай.
IV
Тази вечер от залива духаше много силен вятър и два часа валя като из ведро. Проблясваха мълнии, а прибоят яростно атакуваше подпорите на къщата. Розовата грамада стенеше, но се държеше. Открих една любопитна подробност — когато океанът започваше да буйства и да гони вълните към брега, раковините замлъкваха. Водата ги изтласкваше толкова високо, че изобщо не им беше до разговори.
Качих се на горния етаж в разгара на феерията от грохот и светкавици — чувствах се като доктор Франкенщайн, когато вдъхва живот на чудовището в кулата на замъка — и нарисувах Уайърман с обикновен черен молив. Едва накрая използвах червения и оранжевия за плодовете в купата. На заден план добавих вратата — на прага й стоеше Рийба и сякаш наблюдаваше Уайърман. Навярно доктор Кеймън би казал, че Рийба символизира мен в света на картината. Може би si, може би no. Последното, което направих, бе да оцветя в синьо глупавите й очи. С това приключих. Роди се още един шедьовър на Фриймантъл.
Останах да съзерцавам портрета чак докато грохотът на гръмотевиците затихна и мълниите, прорязващи небето над океана, хвърлиха прощалните си отблясъци. Уайърман, седнал до масата. Не се и съмнявах, че съм го изобразил в самия край на предишния му живот. Пред него имаше купа с плодове и пистолет, който той използваше за тренировки на стрелбището (тогава не е имал проблеми със зрението), за самозащита или за двете. След като нарисувах оръжието, побързах да го ретуширам и то придоби доста зловещ вид. Беше сам в дома си. Някъде тиктакаше часовник и бръмчеше хладилник. Въздухът бе натежал от аромата на цветя. Мирисът им предизвика отвращение у мен. Звуците обаче бяха по-ужасни. Тиктакането отекваше в ушите ми, сякаш цял взвод войници маршируваха на плац, а хладилникът продължаваше да произвежда лед в един свят, където вече нямаше нито жена, нито деца. Знаех, че скоро човекът до масата ще затвори очи, ще протегне ръка и ще вземе един плод от купата. Ако попаднеше на портокал, щеше да си легне. А вземеше ли ябълка, щеше да натисне спусъка и да си пръсне мозъка.
Попадна на ябълка.
V
На сутринта Джак дойде с взетия под наем миниван. Бе донесъл някаква мека материя, в която да увием платната, за да не ги повредим при транспортирането. Казах му, че съм се запознал с един човек от голямата хасиенда, който ще ни придружи.
— Няма проблеми — безгрижно отвърна Джак, докато се качваше по стълбите, влачейки след себе си количката. — Има място за всички… Ха! — възкликна внезапно и се закова на най-горното стъпало.
— Какво има?
— Тези нови ли са? Бас държа, че са нови.
— Да. — Нануци от „Ското“ бе поискал да види не повече от десет картини, ето защо бях избрал осем, включително онези четири, които бяха възхитили Уайърман. — Какво ще кажеш?
— Човече, жестоки са!
Нямах основание да се съмнявам в искреността му. Никога по-рано не ме беше наричал „човече“. Преодолях няколко стъпала и боцнах с патерицата си пристегнатия му от дънките задник.
— Отмести се.
Той се подчини, издърпвайки количката към себе си, и аз пристъпих в „Розовото мъниче“. Помощникът ми продължаваше да се любува на картините.
— Джак, този човек от „Ското“ познавач ли е? Имаш ли представа?
— Мама казва, че е познавач, а аз й вярвам. — Това навярно означаваше, че и аз трябва да се доверя на преценката й. Е, може би жената бе съвсем права. — Не ми е казвала нищо за другите двама собственици на галерията, но за господин Нануци бе категорична, че си разбира от работата.
Джак се бе обаждал в галерията, за да ми направи услуга. Това ме трогна.
— Ако не хареса картините ви — добави младежът, — значи е тъп снобар.
— Така ли мислиш?
Той кимна.
Отдолу се разнесе гласът на Уайърман:
— Чук-чук! Готов съм за екскурзията! Ще тръгваме ли? От кого да взема табелка с името си? Трябваше ли да взема храна за из път?
VI
Представях си плешив и кльощав интелектуалец с искрящи кафяви очи — нещо като италиански Бен Кингсли, но Дарио Нануци се оказа любезен пълничък мъж на около четирийсет, при това с гъста коса. За очите обаче бях познал. Нищо не им убягваше и забелязах как се разшириха (макар и едва доловимо), когато Уайърман разопакова последното ми произведение. Бяхме наредили картините покрай далечната стена на галерията, която за момента бе посветена на фотографиите на Стефану Шачат51 и маслените платна на Уилям Бера52.
51
С. Шачат — съвременна американска художничка, поетеса и фотографка, носителка на множество награди, авторка на известната серия „Гергини“. — Б.пр.
52
У. Бера — американски художник, който живее и работи в щата Ню Мексико, но често пътешества из Европа. — Б.пр.