Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— А Всехристиянският крал нищо ли не забелязваше?
— Кралят ревниво крие промените в мнението си; но изглежда, че веднага след като лекарите обявиха Колбер за безнадежден случай, той е започнал поредица от консултации, за да избере негов наследник и направил списък от имена на министри, по характер и образование доста различни от Колбер. Някой изтъкнал този факт, а негово величество отговорил: „Избрах ги именно заради това.“
— Значи Колбер е умрял в немилост?
— Нека не преувеличаваме. Бих казал по-скоро, че цялата му служба бе белязана от постоянните изблици на гняв на краля. Колбер и Лувоа, министърът на войната, двамата държавници, от които французите най-много се страхуваха, трепереха и ги избиваше пот всеки път, когато кралят ги викаше на съвет. Те се радваха на доверието на монарха, но бяха и първите му роби. Колбер трябва бързо да бе разбрал колко бе трудно да заемеш мястото на Фуке и да си изложен като него на постоянни искания за пари от страна на краля, за войни и балети.
— Как успя да се справи?
— По най-удобния начин. Змията започна да насочва в ръцете на един-единствен човек — монарха — всички богатства, които дотогава принадлежаха на малцина. Премахна безброй длъжности и пенсии, с една дума, лиши от всякакъв частен лукс Париж и кралството, и всичко свърши в съкровищниците на короната. Що се отнася до народа, то този, който преди гладуваше, сега умираше от глад.
— Колбер стана ли толкова могъщ, колкото беше Фуке?
— Момче, той стана много по-могъщ. Никога, ама никога моят приятел Никола не бе разполагал със свободата, от която се възползваше неговият наследник. Ръцете на Колбер стигаха навсякъде, намесвайки се в сфери, останали напълно извън възможностите на Фуке, който освен всичко останало имаше лошия късмет да работи почти винаги по време на война. При това пасивът, който Змията остави, е по-голям от този, заради който Фуке беше набеден за съсипването на държавата, тъкмо той, който се съсипа заради държавата.
— Никой ли не обвини Колбер?
— Скандали имаше всякакви. Като например този, че в единствения случай на сечене на фалшиви монети във Франция през последните няколко века, бяха замесени всички хора на Змията, даже и племенникът му. Също така разграбването и незаконната търговия с дърво от Бургундия, или безотговорното разхищение на нормандските гори, в което бе замесен и най-близкият човек на Колбер, Берие — същият, който бе подправил документите в процеса срещу Фуке. Все измами с цел да натрупа пари за семейството си.
— Щастлив живот, значи.
— Не бих казал. Съществуването му премина в постоянния стремеж да изглежда неподкупен, натрупвайки огромно състояние, на което никога не успя да се зарадва. Страдаше от безмерна и неутихваща завист. Винаги трябваше да се поти като вол, за да измъдри някоя идейка, която да не е за изхвърляне. Жертва на своята мания за власт, пое контрола на всички държавни сектори, прекарвайки живота си в своя кабинет. Никога не прекара нито час за собствено удоволствие и при все това народът го мразеше. Всеки ден търпеше най-безумните изблици на гняв на владетеля. Беше осмиван и ненавиждан заради невежеството си. Именно последните две неща най-накрая го докараха до смъртта.
— Какво искате да кажете?
Абатът се усмихна със задоволство:
— Знаеш ли какво доведе Колбер до смъртния одър?
— Бъбречна криза, нали казахте.
— Точно така. И знаеш ли защо? Кралят, разярен от последната му глупост, го бе повикал и го обсипал с обиди и оскърбления.
— Някаква грешка в администрацията?
— Много повече. За да подражава на компетентността на Фуке, Колбер се бе натоварил с изграждането на едно ново крило на двореца Версай, налагайки собствените си виждания на строителите. Последните не успяха да го убедят в рисковете от безотговорната му намеса.
— Но как — Фуке е бил в затвора преди три години, а Колбер все още е бил потиснат от мисълта за него?
— Докато Главният интендант беше жив, макар и погребан в Пинероло, Колбер живееше в постоянен страх, че един ден кралят ще го върне на мястото му. Когато Фуке умря, душата на Змията остана потисната от спомена за неговия предшественик, много по-блестящ, гениален, образован, обичан и уважаван. Колбер имаше много деца, здрави и силни: на всички раздаде богатства, имаше огромна власт, докато семейството на неговия противник беше прокудено от столицата и осъдено да се бори безкрайно с кредиторите. Но мислите на Змията не можеха да се откъснат от онова единствено изначално поражение, нанесено му от майката природа, която с презрение му бе отказала своите дарове, за да ги раздаде щедро на неговия противник Фуке.