Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Надменно змийче — повторил на себе си абат Мелани при вида на емблемата на Змията, която така изненадващо му се бе явила пред очите.
В този момент Ато чул много стъпки в коридора, които изглежда бързо се приближавали. Взел плика, оправил си жакета, за да прикрие колкото било възможно издутината от плячката, и си поел дълбоко дъх, скрит зад една завеса. Чул как човекът се приближава към вратата на кабинета. Някой прекрачил прага и казал на останалите: „Трябва да е влязъл вече.“
Прислужниците на Колбер, тъй като не чули абат Мелани да влиза в стаята на болния, започнали да го търсят. Врата се затворила, слугата се върнал обратно по коридора. Абат Мелани излязъл в пълна тишина и се отправил, без да губи време, към изхода. Там поздравил един паж с непринудена усмивка: „Скоро ще оздравее“, казал той, гледайки го право в очите, докато излизал навън.
През следващите дни не се разнесъл никакъв слух за изчезването на свитъка и абатът успял да го прочете в пълно спокойствие.
— Простете, синьор Ато — прекъснах го аз, — но как разбрахте кой беше точният хартиен лъч за вмъкване в процепа?
— Много просто. Всички вече употребени хартиени звезди имаха следи от масло все на един и същи лъч. Огромна грешка бе от страна на Змията да ги остави там. Очевидно в последно време сетивата му вече бяха започнали да се замъгляват.
— А защо тайното чекмедженце не се е отворило веднага?
— Наивно си бях представил някакъв прост механизъм — въздъхна Ато, — който щеше да се задейства веднага, щом дъното на процепа се докоснеше с правилния ключ, сиреч с хартиения лъч вмъкнат под определен ъгъл. Но бях подценил френските майстори-дърводелци, способни да изобретяват механизми, все по-достойни за възхищение. Всъщност (именно за това имаше голямо значение да се използва деликатен материал като тези листа от най-качествена хартия) ставаше дума за многобройни и свръхчувствителни метални механизми, поставени не на самото дъно, а по дължината на последната линия на процепа, които само едно бавно докосване от двете страни би успяло да задейства в съвършена последователност.
Мълчах, обзет от възхищение.
— Трябваше да го разбера веднага — завърши Ато с гримаса. — Използваните звезди в действителност бяха почернени не точно на върха на лъчите им, а по тяхната дължина.
Инстинктът му не го бе разочаровал: в ръцете му попаднали, по негови думи, сведения за един от най-необикновените случаи. В плика с изображението на Змията имало кореспонденция на латински език, изпратена от Рим от някакъв непознат, за когото Мелани, съдейки по стила и други подробности, заключил, че със сигурност е духовно лице. Хартията била пожълтяла и явно датирала отпреди много години. В писмата се намеквало за секретни сведения, които самият доносник съобщил преди това на получателя. Последният, както се разбираше от плика, бил господин Главният интендант на финансите Никола Фуке.
— А защо писмата са били у Колбер?
— Вече ти казах, както ще си спомниш, че при ареста, а и през следващите дни бяха конфискувани всички документи и кореспонденцията на Фуке, било по лични, било по държавни дела.
Езикът на мистериозния прелат бил толкова закодиран, че за Мелани било невъзможно да разбере дори от какъв характер беше тайната, за която се намеквало. Забелязал между другото, че едно от писмата започваше с любопитното mumiarum domino57, но не успял да намери никакво обяснение на тази фраза.
Но най-интересната част от разказа на абат Мелани все още предстоеше. Тук разказът придобиваше оттенъка на невероятното. Пликът, който Ато беше открил поставен на видно място върху писалището, съдържал съвсем скорошна кореспонденция, която поради болестта си Колбер все още не бе успял да прочете. Освен няколкото незначителни съобщения, имало две писма от Рим, писани през юли тази година, адресирани почти със сигурност (както се подразбирало от почтителните обръщения) лично до Колбер. Подателят изглежда бил доверено лице на министъра и споменавал за появата на катеричката в града върху „arbor caritatis“58.
— Тоест…
— То е ясно. Катеричката е животинчето от герба на Фуке, а „дървото на милосърдието“ не може да е друго, освен „града на милосърдието“, сиреч Рим. В действителност според информатора бившият Главен интендант е бил забелязан и проследен цели три пъти: близо до едно място, наречено „пиаца Фиамета“, в околностите на църквата „Санто Аполинаре“ и на пиаца Навона. Трите места, ако не греша, се намират в Свещения град.
57
до господаря на мумиите (лат.) — (Бел.прев.)
58
дървото на милосърдието (лат.) — (Бел.прев.)