Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Спасил се като по чудо, в крайна сметка той стигнал до кабинета на Колбер, където, чувствайки се най-накрая на сигурно място, започнал бързо да рови из писмата и документите, които били най-лесно достъпни. На два пъти му се бе наложило да прекъсне огледа, смутен от преминаването на непознати в страничния коридор. Всички документи, на които успял да хвърли бърз поглед, изглеждали напълно безинтересни. Кореспонденция с Министерството на войната, дела на флотата, писма за френските манифактури, записки, сметки, чернови. Нищо необикновено. Още един път доловил приближаването на други посетители. Не можел да рискува да се разчуе, че абат Мелани е бил изненадан да рови скришно из документите на Колбер, възползвайки се от болестта на министъра. Ето защо в бързината хванал и натъпкал в пояса си няколко връзки с писма и лични бележки, подредени в чекмеджетата на писалището и в шкафовете, ключовете за които открил без особени усилия.
— Но имахте ли разрешение да го направите?
— Когато става дума за сигурността на краля, всяка постъпка е разрешена — отвърна сухо абатът.
Огледал полутъмния коридор, преди да излезе от кабинета (за посещението си абатът избрал часовете на късния следобед, за да може да разчита на по-слабата светлина), когато интуицията го накарала да забележи с крайчеца на окото си, едно малко шкафче сгушено в един ъгъл между гънките на тежка завеса и масивния край на огромен гардероб от абаносово дърво.
Шкафчето се огъвало под внушителна купчина бели листа, върху които едва се крепял масивен пулт за четене на книги с широка основа. На пулта имало свитък, вързан със съвсем ново шнурче.
— Изглежда още никой не го бе пипал — обясни Ато.
Болестта на Колбер — една тежка бъбречна криза, всъщност достигнала своя връх едва преди няколко седмици. От един-два дена се говорело, че той вече изобщо не може да работи; това означавало, че свитъкът може би все още очаквал читател. Решението било въпрос на секунди: върнал на място всичко, което бил прибрал и взел със себе си свитъка. Когато обаче вдигнал плика, окото му отново се спряло на купчината с бели листа, деформирана под тежестта на стойката.
— Хубаво място да сложиш хартия за писане — измънкал на себе си, отдавайки подобна глупост на поредния загубен слуга.
След като взел под лявата си мишница стойката, абатът поискал да поразлисти набързо все още девствените листа за всеки случай, да види дали между тях не се криел някой интересен документ. Нямало нищо. Хартията била с отлично качество, доста гладка и тежка. Открил обаче, че някои листове били срязани по колкото прецизен, толкова и особен начин: всички имали една и съща форма, като звезда с неправилни лъчи.
— Първоначално го отдадох на някаква старческа мания на Змията. После забелязах, че на един от тези листове се забелязваха знаци на търкане по ръба на лъчите — съвсем леки зацапвания, като че от черно масло. Стоях все още слисан — продължи Ато, — когато усетих, че от голямата тежест на стойката ръката ми бе изтръпнала. Реших да я сложа върху писалището и тогава забелязах с ужас, че един крайчец на изключително фината дантела на ръкава ми се беше защипал в един дълбок процеп между двете дървени части на основата.
Когато абатът успял да освободи дантелата, по нея имало следи от черно масло.
— Ах, дребно самонадеяно змийче, мислеше, че ще можеш да ме измамиш? — си помислил Мелани в проблясък на интуиция.
Мигновено взел една от все още новите хартиени звезди. След като я огледал внимателно, я наложил върху една стара и бързо я завъртял, за да разпознае кой е точният лъч. После я вкарал в процепа. Но не се случило нищо. Опитал нервно отново, но без успех. Звездата вече се била намачкала и се наложило да вземе нова. Този път я вмъкнал изключително деликатно в цепнатината, полепвайки ухо, както правят майсторите часовникари, когато се готвят да почувстват задоволството от първото тиктакане на махалото, което самите те са възкресили за нов живот. Тъкмо такова леко щракване чул абатът веднага, щом хартиеният лъч се докоснал до дъното на процепа: една от страните на основата на дървената стойка изскочила щръкнала навън като малко чекмедже, разкривайки неголяма кухина. В нея лежал плик с изображението на змия отгоре.